Make your own free website on Tripod.com

България и Румъния след поканата в Прага


Доц. д-р Владимир Чуков

Център за регионални и конфесионални изследвания



    Твърде малко специалисти се съмняват, че нашата страна няма да бъде поканена в НАТО на срещата в Прага. Очевидно набраната инерция и ефектът от не-поканата, преценен от западните партньори, надделяват над всякакъв вид обструкционизъм. Добрият външнополитически стратег обаче гледа с години наред, а не се задоволява да се вглежда в себе си и да фанфаризира един или друг успех.

    Очевидно е, че членството в НАТО бе основния приоритет в едногодишната външна политика на НДСВ. Изглежда обаче, че Северноатлантическият алианс се разглежда най-вече като стъпка към членството в Европейския съюз и приближаването към семейството на европейските народи. Конструктурите на българската външна политика сякаш омаловажават факта, че София ще бъде приета в организацията, най-вече за да се подсили Черноморския флангна алианса и тила на Турция откъм размирния Близкоизточен регион. Очакваният "източен" привкус и съответните функции на българската дипломация някак си не се усещат на фона на действията на съседна Румъния, която ако не се представя по-зле в евроатлантическите си приоритери, то винаги е изпреварвала София в "източна" посока. Красноречив е фактът, че единствено северната ни съседка не прекъсна дипломатическите си отношения с Израел по времето на комунизма. В Букурещ има повече източни (арабски) посолства, Румъния не допусна гаф като този с медиците ни в Либия, въпреки че има много повече специалисти, работещи в арабските държави.

    Още по-впечатляваща е външнополитическата динамика през настоящата година. Ако България се споменава в печата на Близкия Изток и Централна Азия единствено (и то много рядко) с развоя на делото в Триполи, то румънският външен министър накара туниският президент Бен Али да признае, че северната ни съседка е тяхната врата към Източна Европа. През февруари президентът Йон Илиеску направи завидно тридневно посещение в Обединените Арабски Емирства, с което даде повод на ръководителите на тази богата държава да заговорят за "разширяването на връзките с Източна Европа".

    Черноморският и източният привкус на Букурещ обаче ясно се очерта чрез издигането на връзките със страните от Централна Азия в отделен външнополитически приоритет. Преди около един месец румънското МВнР извика на консултации представители на своите мисии в страните от Централна Азия, Кавказ и Черноморския регион. Ведомството обяви старта на изработването на конкретна програма, в която личи съчетаването на външнополитическа фантазия, икономически прагматизъм и политическа далновидност. Предпоставките за лансиране на подобна инициатива са идентични с тези, които притежава и нашата страна, а именно: ключова геостратегическа позиция между Изтока и Запада, бъдещо членство в Черноморския фланг на НАТО и разнообразяване на геополитическите оси на страната. Външният министър Мирча Джеоана заяви, че синхронизираните и активни действия на Букурещ ще бъдат насочени към активното връщане на Румъния на тези изгубени пазари, включването в хуманитарни акции (най-вече на американските) в тези трудни региони, с цел спечелването на симпатиите на Запада и заемането на водещо място в транзитирането на централноазиатските енегроносители към западните пазари.

    На пръв поглед тази активност на съседна Румъния не би касаела България, която отчита впечатляващи успехи, които между впрочем постигнаха и съседите (аналогични срокове в реализирането на евроатлантическите приоритети, засилен туристически интерес, дори по-ранно "Посещение на папата" и т.н.). Основно място в румънската стратегия е отделено на пристанище Констанца, което трябва да фокусира засиления икономически интерес, особено след пълното възстановяване на корабоплаването по река Дунав. Ако подобни планове станат реалност, то индиректно ще бъде хвърлена ръкавицата на Варна и Бургас, които също ще се борят за ролята на геоикономически центрове на западния черноморски бряг.

    Ключов аргумент в румънската статегия обаче играе мотивировката "увеличаване на ролята на Черно море и излизане от кантонизацията на Балканите". Букурещ директно свързва членството си в НАТО с излизането си от орбитата на (предимно) балканска държава и приближаването си към онези страни, които граничат с Черно море. С това Румъния очевидно ясно декларира стремежа си повече да не бъде свързвана с "балканския батак", от който няма излизане, както и диференциране на връзките си с държави, които са по-назад в развитието на процесите от посттоталитарния преход. Така съседката Румъния прави заявка да стане повече "черноморски", отколкото "балкански" субект на международните отношения.

    В действителност бъдещето ще покаже каква точно страна иска да бъде Румъния, тоест дали балканският или черноморският (източният) приоритет ще надделее. Достатъчен е обаче самият анонс, за да спечели вниманието и евентуалните симпатии на западните съюзници и най-вече на САЩ. Това се дължи на съществуването и противопоставянето на двата геополитически подхода спрямо Централна Азия, Каспийския регион и Черноморието:

  1. Руският, който се отличава с желанието той да остане неоткрит, неразработен и неразвит. За тази цел Москва твърди, че регионът е неспасяемо изостанал и липсват сериозни енергийни източници или ако те съществуват, тяхната себестойност е много висока и не заслужават внимание от страна на сериозните инвеститори.

  2. Западният (най-добре изразен от САЩ), който стимулира интереса на възможно най-много държави към този пост-съветски регион. На настоящия етап, това става посредством поощряване на широка мрежа от неправителствени и хуманитарни организации, които работят в областтта на демократичното устройство, науката, културата, инфраструктурните проекти, социални дейности и т.н.

    Не е далече обаче моментът, в който ще започне истинското насочване на енергийните потоци и разпределението на икономическите дивиденти. В условията на еднополюсна система на международните отношения, имайки предвид опита от аналогични ситуации в други точки на земното кълбо, политическият подход може да изиграе доминираща роля над икономическата целесъобразност. САЩ, които ще имат отново последната дума, ще направят обективния баланс на присъствие в региона по отношение на кандидат-енерготранзитиращите държави. Вниманието към въпросния постоталитарен регион практически следва да се разглежда като подкрепа на западните усилия за развитието и демократизирането му. От теоретична гледна точка ефектът от подобни външнополитически действия следва да бъде анализиран по тъждествен начин с тези, които бяха осъществени в Афганистан. Естеството на проблемните ситуации и респективно на времето за постигането на целите са различни. В същото време обаче, резултатите от постигането на по-дългосрочни цели са по-значими, по отношение на нарастването на външнополитическото влияние на действащия външнополитически субект.

    Практически Букурещ се опитва да имитира Турция по отношение на привличане на западните симпатии. Анкара е фаворит на Вашингтон, защото си е извоювала авторитетно място в източния ислямски свят. Румъния иска своето възможно най-широко присъствие на Изток, за да получи адекватно фаворизиране от Запада. В действителност, новата заявена външнополитическа стратегия на северната ни съседка в най-голяма степен следва да бъде възприемана като пост-НАТО присъединителна програма.

    "Най-успешната година на българската външна политика след 1945" може да бъде допълнена със следваща година на относително по-ефективни действия в източна посока, по румънски модел. Развитието на международната политическа и икономическа обстановка безсъмнено ще създаде предпоставки, които ще ангажират много по-активно вниманието на българската дипломация в Черноморския регион. Когато това стане обаче е възможно отново България да е изпреварена от северните си съседи, както между прочем е ставало нееднократно в Близкия Изток. Доминиращото място на Букурещ по отношение на София не може да бъде игнорирано.

    Време е България също ясно и категорично да декларира своите централноазиатски и черноморски приоритет във външната си политика. С някои недотам големи регионални преструктурирания на дипломатически мисии и преразпределяне на щата, София следва да разшири икономическото, политическото и на този етап, най-вече хуманитарното си присъствие в региона. Състоянието на изпращания дипломатически състав трябва да подсказва желанието за активизиране, а не превръщането на отделните разкрити мисии като места за провинили се служители, дипломатически "балнеосанаториуми" или начини за освобождаване от неудобни политици и партийни активисти. За голямо съжаление, в настоящия момент българските мисии в разглежданите региони не са освободени от подобни характеристики.

    Годишните посещенията на първите ни ръководители (Президент, Премиер и Председател на народното събрание) също трябва да бъдат включени в подобна праграма. Контактите на най-високо равнище са задължителна, неразривна част от нея.

    Всъщност, България притежава редица преимущества пред Румъния за реализирането на подобна праграма. Достатъчни са само силните симпатии, останали от съветско време към страната ни и туристическото ни Черноморие, както и близостта с руския език.

    Реално, нашата дипломация трябва силно да се огледа и да признае, че евроатлантизмът не се прави единствено в Брюксел и Вашингтон. Той може да се "изкове" в различни горещи точки, каквато е например Близкият Изток, но също така и в относително спокойната Черноморска зона и специфичната Централна Азия.