Make your own free website on Tripod.com

Али Систани между червеното и черното шиитство


Доц. д-р Владимир Чуков


    През 1930 г. в иранския град Мешхад в семейството на един от известните шиитски учени богослови Али Хюсейни се ражда момче, което е наречено на негово име. Интересната от етническа и конфесионална гледна точка провинция Систан и Балучистан по-късно намира място в наименованието на момчето, което поема професионалния път на дядо си. То обаче относително бързо го изпреварва по слава и влияние сред шиитската религиозна общност. Съдбата на Али Хюсейни Систани е ярко доказателство за силно изразения наднационален рефлекс за самосъхранение на малцинствената шиитска група на фона на силния натиск, оказван от огромното сунитско мнозинство в рамките на 1,3- милиардната умма (ислямската общност). Именно сплотеността и стремежът за универсализиране на шиитската доктрина спомагат един етнически балуч да стане Велик аятолах (духовен лидер на повечето иракски и част от иранските шиити). Още по-интересен е фактът на превръщането на Систани в своеобразен лидер на най-многобройната религиозна общност в Ирак, който е родината на световното шиитстство, имайки предвид, че балучите са едновременно етническо и религиозно малцинство в Иран. Така член на религиозно малцинство (шиитското, спрямо сунитското мнозинство, в рамките на балучската общност) и на етническо малцинство (балучското, спрямо персийското мнозинство, в рамките на Иран) успява да спечели едновременно доверието на елита на богословите в Наджаф и на кървавия диктатор Садам Хюсеин. Етническата “малоценност” на Али Систани се оказва коз в неговите ръце, а не в тези на многобройните му опоненти.

    До 1949 година бъдещият Велик аятолах учи в Мешхад, който е и родният град на Али Реза, един от най-великите шиитски имами. В религиозното училище той е обучаван и възпитаван в духа на учението на Мирза Махди ал Асфахани. То вдъхва на Систани любов към принципите на социалния ислям и насочва погледа му към плебса на шиитската общност. Нещо повече, не са му чужди дори някои суфитски елементи, характерни за ислямския мистицизъм. Те се изразяват в открито ритуално предпочитание към текето (религиозен комплекс, в който едновременно съжителстват джамията, медресето и пансионът) за сметка на джамията. Без изрично да се прибягва към отделни богословски текстове, текето се възприема от повечето ирански шиити като символ на социалната солидарност и религиозната искреност, докато джамията – на аристократизма и сунитското потисничество. Както отбелязва известният ирански социолог Али Шариати текето олицетворява въжделенията на шиитските нискостатусни слоеве, докато джамията – на шиитския патрициат. По време на учението си в Мешхад Али Систани опознава идеите и принципите на доминиращото социално иранско шиитство и става неразделна част от него. Отново в унисон с терминологията на Шариати, този период от живота на Али Систани най-общо можем да определим като “червен”.

    Силният дух и големите амбиции на младия Систани го отвеждат в хауза илмия в Ком - най-авторитетната шиитска духовна академия в Иран. От 1949 до 1953 г. той придобива званието хаджетолеслам под прякото ръководство на Великия аятолах Буруджирди, един от най-влиятелните шиитски духовници преди ислямската революция в Иран. Специализира в една от най-трудните и отговорни области на ислямската екзегетика – изследване на биографиите на разказвачите на пророческите хадиси (повествования).

    С продължаването на научнорелигиозната си кариера в академията в Наджаф, по примера на дядо си, Али Систани прави решителна стъпка за присъединяването си към шиитския религиозен елит. В най-общи линии именно през 1953 г. младият балуч се разделя със своите плебейски, “червени” шиитски разбирания, за да навлезе в елитарните принципи на “черното” шиитство, характерно за иракската шиитска общност. Създавайки семейство с иракчанка, Систани прави ясна заявка да се интегрира в местната шиитска общност, а не да се върне към иранските си корени. Именно в свещения град той среща и своя най-сериозен опонент – аятолахът иракчанин Мохамед Бакър ас Садър. Тяхното съперничество се разпалва първоначално на чисто богословска основа, тъй като се счита, че от тази генерация богослови в Наджаф те единствени успяват да създадат собствени методологически подходи. Конкуренцията между двамата прераства постепенно в нетърпимост на етническа основа. Неприязънта между двамата се задълбочава още повече след 1961 г., когато Систани получава званието марджаа ат таклид (източник на индивидуално правораздаване, т.е. фетви) лично от своя учител, тогавашният Велик аятолах в Наджаф имам Ал Кхой. Въпреки написаните повече от 40 трактата, с очевидни научни приноси, остава съмнението, че симпатиите към балуча имат етнически корени, тъй като Ал Кхой е персиец.

    Независимо че Систани ясно споделя принципа, че религията следва да се отдели от политиката през 80-те и началото на 90-те години той е обект на репресии от страна на управляващата Баас. След приключването на Ирано-иракската война през 1988 г. аятолахът дори престоява няколко месеца в затвора. Едновременно с това успява да се спаси от няколко опита за покушение. 1992 е годината, в която Али Систани официализира своето влияние сред иракската шиитска общност. Още приживе Ал Кхой го определя като водач на петъчните молитви, което де юре му дава ранга на Велик аятолах. Големият въпрос, който продължава да стои е защо балучът успява да спечели подкрепата на Садам, ставайки на практика духовен водач на най-голямата религиозна общност в страната? Защо не е предпочетен аятолахът иракчанин Мохамед Садик ас Садър, бащата на Муктада ас Садър?

    Най-вероятно натежават няколко аргумента при този странен избор. Па първо място, балучската етническа принадлежност лишава Али Систани от желанието и възможността активно да се намесва във вътрешната политика. Винаги националистическите слоеве в общността са склонни да го считат за чужд, привнесен елемент в най-авторитетната иракска хауза илмия. Доказателство е поведението на самия Муктада ас Садър, чиито привърженици веднага след падането на режима на Садам призовават Систани да напусне Ирак.

    На второ място, стремежът за сближаване с Иран и активно използване на международните връзки на Систани е отчаян опит на Садам за преодоляване на изолацията на режима, в която изпада след изтласкването на Ирак от Кувейт. Днес Систани разполага в Ком с комплекс от 40 000 квадратни метра застроена и незастроена площ, дадена му за лично ползване от иранските власти. В нея има персонални апартаменти, лекционни зали, библиотеки и дори астрономическа обсерватория. Великият аятолах на Ирак се ползва с изключителното доверие на управляващите кръгове в съседната държава. Белег за това е, че негов племенник поддържа електронната страница на институцията на паздараните - революционните гвардейци, която представлява най-консервативната част от въоръжените сили в Иран. Влиянието му се измерва и с постоянното присъствие на негови лични представители в Обединеното кралство, Иран, Сирия, Ливан, Пакистан, Индия и Азербайджан. Милионите долари, събрани от неговите последователи по линия на религиозните данъци, му дават възможност да изпраща емисари в четирите краища на света.

    Не без значение за избора на Систани е личната грешка на Мохамед Садик ас Садър, който проявява предпочитания към ливанската марджаия, източник на религиозно законодателство, за сметка на “големия ирански брат”. Подобна постъпка противоречи не само на вековната религиозна традиция, но и на стратегическите планове на бившия иракски тиранин.

    Али Систани е класически представител на “черното шиитство”, категорично противопоставящо се на радикалните методи на иракския шиитски плебс, предвождан от сина на неговия опонент за поста. Още след падането на Садам Великият аятолах издигна лозунга: “Съпротива срещу окупацията само с мирни средства”. Очевидна е омразата между Великия аятолах и представителите на семейство ас Садър, независимо от техните малки имена. Борбата между тях винаги е завършвала с победата на Систани, като дори в най-тежките моменти ас Садър са се обръщали за помощ към балуча и са я получавали. Великодушието е част от психологическата характеристика не само на великия балуч, но и най-общо на консервативния шиитски патрициат. Може би десетилетната битка и очевидният контраст с импулсивните ас Садър успяват да откроят качествата на мъжа от далечната иранска провинция, които той налага като успешен модел на поведение сред специфичната шиитска общност. Толерантността, уравновесеността и стратегическият поглед, доказани през дългогодишната богословска кариера са достойнствата, които Али Систани успява да внуши като добродетел на многомилионните си последователи. До тях обаче той достига като преминава през почти задължителния за всеки шиитски духовник “червен”, бунтарски период.


BACK to the FRONT-PAGE