Етимологична ретроспекция на религиозния фундаментализъм

Доц. д-р Владимир Чуков

Част I

    Терминът фундаментализъм навлезе бързо в социално-политическия речник през последните две десетилетия. Американецът Гейнанат Обейескере е на мнение, че едва ислямската революция в Иран през 1979 година му придаде общорелигиозен смисъл.1 До този период практически тя се приписваше като иманентна характеристика, преди всичко за християните-евангелисти и с нея боравеха само тесен кръг от специалисти-богослови. След сериозните последствия и специфичната структура на спомената революция фундаментализмът се свързва вече и със силните радикални ислямистки движения, тежненията на ортодоксалните евреи, войнстващите сикхи, будистката съпротива и множество други течения в различни части на света. Фундаментализмът вече е световено явление, най-инстинктивно интерпретирано като насилие, целящо политически промени под булото на религията. Така революцията, водена от аятолах Хомейни се превърна в проблематичен трамплин и вододел на появата на една твърде комплексна интердисциплинарна материя, обект на научно изследване, осветляването на чиито белези и характеристики са колкото необходими, толкова и сложни. Много често дискусията е толкова противоречива, че финалните обобщения и прогнози взаимно се изключват. В същото време това не омаловажава усилията и искреността на стотиците учени от цел свят за анализ на това явление, чиито корени се оказват толкова дълбоки, колкото и тези на самото човешко познание.

    Американският учен Били Биймън е на мнение, че фундаментализмът е логична реакция на теорията на Дарвин.2 Именно протестантите са тези, които се опитват да дадат най-силен теоретичен отпор на лансираната теория за еволюцията. Така тази част от християнското семейство се оказва най-податлива към отправяне на призиви към своите последователи да насочат усилията си за религиозен ренесанс и да пренесат действията от чисто религиозната област към социално-политическия живот. Всъщност антидарвинизмът не остава чужд и на другите монотеистични религии. В началото на 20-ти век известният турски мислител Харун Яхия обявява дарвинизма за вододел между ислям и християнство. Той счита, че етатисткият ислям следва да отхвърли твърденията на Чарлз Дарвин по две основни причини:

        1. Мотивира секулярните устои на държавата чрез десакрализация на човешкия произход;

        2. Възприема закона за естествения подбор, както между живите същества, така и между държавите. Естественото състояние на обществото не е постоянната война, а напротив - постоянният мир.3

    Тези идеи са популяризирани в началото на 80-те и 90-те години на 20-ти век в арабо-мюсюлманския свят чрез изследванията на Джамил Матар, Бурхан Галяюн и изключително влиятелните монографии на египтиянина Шариф Хатата "Култури на глобализацията" и "Политически ислям, култура и глбализация".4

    В изключително обширната научно-изследователска литература нито един автор не се наема да прецизира точната дата на раждането на термина "фундаментализъм". Появата на тази дискусионна проблематика, която е едно от най-активно преекспонираните идейно-политически течения в съвременната политология, остава неизвестна, въпреки опитите за своеобразна периодизация на неговото развитие в историята на политическата мисъл и респективно в световната политическа практика. Като глобален феномен фундаментализмът се е превърнал отдавна в наднационален и до такава степен се е глобализирал, че нито една съвременна национална научна школа не може да претендира, че притежава изследователския монопол върху неговия концептуален анализ. Логично е обаче, доколкото произходът на фундаменталисткото движение е религиозен, обществото, което гарантира екстремална религиозна свобода (както на мисълта, така и на действията) да бъде най-ангажирано с корените на фундаментализма. Абсолютната мисловна свобода създава специфично средство за реализиране на политическите идеи. То може да бъде наречено фундаментализъм в най-обща теоретична рамка, която едновременно с това отразява конкретни емпирични социално-политически реалности.

    За пръв път терминът "фундаментализъм" се появява в европейските анали през късното Средновековие, но неговата употреба остава ограничена. 5 Непопулярността му през тази епоха кара изследователите да приемат, че той реално се ражда в края на 19-ти век в тясна връзка с определени вътрешни сътресения, които се наблюдават в християнския църковен институт. По-конкретно "фундаментализмът" се разглежда като иновация на американските евангелисти, които желаят радикално да се разграничат от закостенелия и консервативен католицизъм. Д-р Питър Рюкман, президент на Библейския институт в Паскола и пастор в баптистката църква във Флорида, дори характеризира "фундаментализма" като втора Реформация, правейки аналогия с отхвърлянето от немските мислители Мартин Лутер и Томас Мюнцер на принципите на доминация на Светия престол във Ватикана в немските територии.6 В края на 19-ти век терминът фундаментализъм е използван по-скоро като синоним на възраждане или още по-конкретно в смисъла на завръщане към първоизточниците и моралните основи на християнството, които са се смятали за опорочени за пореден път от масовия католицизъм и неговия клир.

    Американецът Джефри Хайдън изцяло разглежда фундаментализма като продукт на североамериканската евангелистка традиция. Той определя първопричините за неговата поява предимно като безпрецедентната религиозна виталност на американското общество от края на 19-ти век. Известният изследовател от университета във Вирджиния приписва изключителната устойчивост на фундаментализма на пет основни фактора:

  1. Продължаващата активна имиграция в Северна Америка от Стария континент;
  2. Нестабилните политически граници в северната част на Новия континент;
  3. Силният морално-политически импулс на гражданската война в общественото съзнание;
  4. Засилената индустиализация, която активно стимулира инерционните вътрешноурбанистични процеси;
  5. Либералната икономика, която е отворена за капитали от страни с разнороден етноконфесионален състав, благодарение на съществуващото некатолическо мнозинство в Съединените американски щати. 7

    Американско-евангелисткият произход на понятието фундаментализъм се отбелязва и в анализите на водещите мюсюлмански научно-изследователски центрове. Те поставят акцента върху процеса на проектиране на неговия идейно-теоретичен продукт чрез влиянието на първоначалната "лаборатория" - християнското общество в Северна Америка, върху мюсюлманските общества на Изток. Благодарение на социално-политическото въздействие на западната наука и политика върху ислямския свят, той възприема и адаптира идеята за фундаментализма в своя категориално-понятиен инструментариум. Например в анализите на пакистанската "Джаамат ал ислами" се изтъква факта, че САЩ не трябва да обвиняват ислямския свят за развитието на фундаментализма, тъй като тази радикална политическа доктрина с теоцетристки произход се формира именно в американската политическа мисъл.8

    В световната енциклопедична литература се налагат няколко типа определения на понятието "фундаментализъм":

        1. В справочника Рандом Хаус е дадена следната дефиниция:

"Протестантско движение, което поставя акцент върху непогрешимостта на Библията в областта на вярата".

        2. Авторите на Уебстер дефинират феномена като:

"Движение или поведение, което възприема като императив стриктното придържане към множество базисни принципи."

    Тези две дефиниции реално маркират развитието на фундаментализма в качеството му на политико-религиозна доктрина и модел на поведение, което бихме детерминирали по-скоро като средство за постигане на определени политически цели. Принципно, фундаментализмът фокусира в себе си многопластова материя, в която се открояват две нива по отношение на политическата теория. Той е едновременно средство и цел в множествеността на политическите парадигми. Оттук произтичат и редица трудности при неговия анализ.

    Терминологичното налагане на понятието "фундаментализъм" протича в американските религиозни кръгове през периода 1870 - 1890 година. Питър Рюкман например счита, че първата конференция по теоретичен фундаментализъм е проведена на 30 октомври 1878 в Ню Йорк под надслов: "Предхилядолетни разсъждения за пророческата конференция".9

    През следващото десетилетие се провеждат т.нар. Ниагарски теоретични конференции, чиито финал приключва с опитите за формулирането на класическите "Пет фундаментала". През 1897 година последната силно теоретизирана разработка се превръща в своеобразна "Велика харта на фундаментализма". За нейни автори се считат обявените за говорители на фундаменталистките форуми, а именно пасторите: Х. Тейлър, Л. Мюнхал, А. Пиерсън, Ей. Годън, и Ей. Диксън. В нея са събрани и обобщени онези принципи, които отличават евангелизма от католицизма. Първите пет фундаментала или фундаменталистки принципа са:

  1. Задължителното вдъхновение от Библията (признават се само каноничните издания на Библията);
  2. Борба срещу покварата на човека;
  3. Неизбежното спасение, посредством Христовата кръв;
  4. Истинската църква е дело на всички нейни последователи;
  5. Предопределеното възкръстване на Христос, което цели налагането на божието царуване на Земята.

    Тези евангелистки фундаменталистки принципи се явявят контрапункт на католическото противостоене спрямо евангелистката общност и като цяло на всички "еретици" в края на 19-ти век. С цел по-релевантно да бъдат очертани двете религиозни общности, американските евенгелисти създават и т.нар. "католически фундаменталистки принципи", а именно:

  1. Истинската църква е създадена от вярващите в Папата;
  2. Задължителното вдъхновение от Библията (само каноничните редакции);
  3. Неизбежното спасение, посредством Христовата кръв и Причастието;
  4. Вяра в Светата троица;
  5. Вяра в непорочното раждане, смърт, погребение и възкръсване на Христос;
  6. Вяра в Христовото възнесение и второто идване на Земята;
  7. Вяра в Непорочното зачатие и Успение богородично.

    Важното в дадения случай не е съдържанието на принципите или самата разлика между двете християнски вероизповедания, а самото налагане на термина "fundamentals". Твърдите ядра на евангелистката и католическата общност в Америка се обявяват за последователни фундаменталисти - термин който се налага в интелектуалния живот и постепенно навлиза в ежедневната употреба. С течение на времето, той показва изключителна мобилност и неусетно губи първоначалното си значение. Днес реално малцина си спомнят точния произход на думата, възприемайки единствено нейния теократичен аспект. Жизнеността на термина става причина за множество съдържателни девиации, които могат да се групират в две основни нива:

        Първоизточниковата интерпретация се изразява във формите на очевидно религиозно-догматична субстанция;

        Вторичното разбиране на термина придобива доминиращо субсидиален нюанс, който в практиката се материализира чрез т.нар. политически фундаментализъм. Последният придобива много по-голяма популярност, поради значително по-големия си резонанс в обществото, благодарение на феномена глобализация на фундаментализма.

    Класификационната схема на терминологичните дефиниции на фундаментализма остава изключително диверсифицирана. Основният критерий на съдържателното определение има твърде субективен характер, което само по себе си обаче не предполага неистинност. Всяка една дефиниция носи елементи на изследователско "подобрение", което своевременно не налага паралелното прилагане на принципа на аброгацията (т.е. по-късното определение съдържа по-голяма доза истинност). В същото време остава невъзможно създаването на универсална дефиниционна формула, тъй като отделните анализатори възприемат и прогнозират (едно определение задължително съдържа прогностичен елемент) различни, понякога дори механично несъбираеми части от цялостното съдържание. Интересното е, че тези отделни аспекти са съвместими помежду си, но заедно с това практически е невъзможна да бъде постигната научнотеоретична дефиниционна кохерентност. Нейните характерологични черти предполагат универсалност на приложението и лаконичност на изказа.

    Принципно, с цел по-голямо изследователско улеснение, бихме могли да организираме класификационната картина на терминологичния "фундаментализъм" на принципа на антитезата. Той е достатъчно удобен, тъй като изтласква на преден план контраста. Така релевантността изпъква значително по-ясно. В същото време следва да направим уговорката, че ефектът от прилагането на антитезисния принцип в случая е достатъчно относителен, поради обширността и динамиката на изследваната материя.

    С така направената уговорка, първата двойка фундаментална източникова литература може да бъде рамкирана в дихотомията: светско-научна и религиозно-апостолическа. На практика, тя се явява водеща, тъй като каноничният тип литература има най-голям обем и реално този тип класификация прозира и в другите видове класификационни двойки - определения. В светската литература под фундаментализъм се разбира най-вече форма на протест, който приема радикален израз и има теократичен произход и аргументация. Елементът на насилието е преекспониран. По този начин категорията фундаментализъм означава екстремизъм, реализиран с религиозни подбуди. Може би в тази посока определението на американеца Ян Ластик е най-симптоматично:

"Фундаментализмът е модел, в основата на който стои трансцедентална идея, за чието реализиране в практиката не са изключени насилствени методи."10

    Като цяло, от методологична гледна точка този тип определения можем да ситуираме в областта на теоретичните дефиниции на обществените науки и още по-конкретно, в областта на политическите науки. Акцентът при тях е поставен върху крайния резултат - създаването на политическа партия, държава или политически модел, т.е. крайният продукт предполага наличието на съзнателна политическа организираност. Насилието като подход или средство за реализация на поставената задача се явява субсидиален елемент. То се подразбира, когато е използвано като допълнение на "различната" или "необикновената" парадигма.

    В своята монография "Терор с разсъдъка на Господа. Глобалната поява на религиозно насилие" Марк Юргенмайер дори се опитва да иронизира подбудите за религиозното насилие. Авторът анализира мотивацията на фундаменталистите, които нарича "религиозни терористи" в най-широк спектър - християнски, ислямски, юдейски и будистки. Според него те са личности, притежаващи един необикновен недостатък, тъй като взимат твърде насериозно религията.11

    Очевиден контрапункт от методологическа гледна точка представляват определенията в религиозната литература. Там понятието "фундаментализъм" придобива квалификацията-свойство "ултраконсервативен". Видимият акцент е поставен върху средството, чрез което се постига политическия модел. Неговият теократичен произход обаче не е поставен под съмнение, поради което релевантността или контрастът падат върху начините за постигане на предварително апробираната цел. Характерно за този тип дефиниции е влагането на идеята за съмнение по отношение на крайния продукт на реализиране на модела. Така се налага тенденцията, че доминиращите религиозни дефиниции остават "светски" по своя характер в преценката си за нивото на императивния теоцентричен етатизъм. Алън Корре от университета в Уискънсин, САЩ добавя, че моментът на несъгласие с "ултраконсервативното" политическото средство е значително по-силно изразен в дефинициите на юдейската религия, тъй като етатисткият простор и политическите размери на реализация в Израел са чувствително по-малки, в сравнение с християнските или мюсюлманските етатистки формирования по света.12 Самият термин "ултраконсервативен" има юдейски произход, приписван в световната политологична литература и публицистика именно на традиционните еврейски фундаменталистки партии "Шас", "Дегеле тора", движението на Мейр Кахана и др. Като цяло обаче, еврейските религиозни дефиниции илюстрират много по-контрасно естеството, вътрешнополитическия механизъм и историческата специфика на формиране на религиозната държава, тъй като тя има много по-скромна реализация в действителността. В това отношение Израел представлява идеалния пример.

    Втората класификационна двойка дефиниции условно можем да разделим на англо-саксонски и френски дефиниционни модели. Тя отразява не толкова съдържателните нюанси, колкото разликата в техния етимологичен произход. В контекста на всичко, казано дотук англоговорящите изследователи употребяват думата "фундаментализъм". По силата на историческата традиция тя е получила широка популярност в американската и британската литература. В речника на френскоговорящата част от изследователската гилдия се налага термина "интегризъм". На практика двата термина се употребяват с тъждествено значение. Причината за терминологичната диверсификация обаче отново следва да се търси както на религиозна плоскост, така и в историческото развитие на двете нации. В своята обширна статия "Традиционалистите и епистемологията на протестантството. Лична оценка" американецът Стивън Ханд се опитва да лансира тезата, че интегризмът като научен синоним на фундаментализма има католически произход.13 Предпоставка за подобно твърдение е факта, че именно настоящият папа Йоан Павел II за пръв път употребява "интегристи" в смисъл на антихристи-еретици, които "оспорват правото на Ватикана да представлява християнската традиция." 14

    Интегризмът като термин получава значително по-идеологизирано звучене. Неговата интерпретация е съотносимо доминираща спрямо религиозни доктрини, обагрени в тоталитарни краски. В своя труд "Интегризъм" Чарлз Суиндал отбелязва:

"Интегризмът представлява идеология, приложима за християните-антиеволюционисти. Тя мотивира тяхното поведение на безпрекомерна вяра към непогрешимите дела ( Библията) и нейния месия (Лидерът, Христос)."15

    Американският автор поставя акцент върху два основни компонента на интегризма:

        1. Идеологическата призма и тоталитарната същност;

        2. Задължителното присъствие на лидера-диктатор.

    Така практически този известен изследовател на фундаментализма отъждествява тоталитаризма с интегризма, търсейки тяхното структурно сходство.

    Ако направим опит да навлезем още по-дълбоко в зигзагите на политическите идеи, водени от традиционната логика ще достигнем до извода, че се налага своеобразен сравнителен паралел: фундаментализмът е религиозен авторитаризъм , а интегризмът - неговия тоталитарен контрапункт. Така устойчивостта във времето на първия е много по-малка. Той няма достатъчен идеен заряд, за да създаде значими държавни формирования. В теоретичното политологично изследователско пространство се налага разбирането, че потенциалът на фундаментализма достига до партията като активен актьор в политическата система. В същото време, единствено интегризмът може да изгради цялостна политическа система. Редица американски изследователи анализират фундаментализма в следните дихотомични релации: фундаментализъм - партия, но интегризъм - държава. В този контекст Сиундал лансира тезата, че истинските интегризми реално принадлежат единствено на комунизма и ислямизма.16 Практически съществуват религии, които имат склонност да се "интегрират", а други, единствено да се "фундаментализират". Сиундал квалифицира като интегристки религии източното православие, католицизмът и протестанството. Православието създава благоприятна почва за развитието на комунизма и исляма, който от своя страна проектира теоцентристки държави.17 Католицизмът и най-вече протестанството не създават вътрешни предпоставки за интегриране. Западните християнски религиозни доктрини елиминират вътрешните предпоставки за създаване на силно консервативна интегристка държава.

    В своя труд "Философия на правото" френският юрист Мишел Вей отбелязва:

"Томизмът (правната философия на Св. Тома Аквински) има достойнството да деклерикализира и деинтегрира еврохристиянската правна мисъл. Тя не създадe интегристка държава, тъй като допусна съществуването на римското светско правораздаване, наред със схоластиката на каноническата юрисдикция. В еврохристиянския свят се родиха Шарл Луи Монтескьо и Джон Лок, докато в ислямския свят подобна тенденция не бе възможна."18

    В тази ситуация се игнорира мястото и ролята на Ватикана като модел на сливане на политическата и религиозната власт. Западните изследователи и най-вече френските, се опитват да наложат мнението, че Ватиканът остава едно голямо изключение, в което надделява представителната традиция. Тя не приема вида на уродлив интегризъм, резултат от вековното изглаждане на евро-християнската религиозно-етатистка симбиоза.

    Американецът Брус Лоранс определя фундаментализма в своето изследване "Защитници на господа: фундаменталисткият бунт срещу модерните времена" като:

"Потвърждаване на религиозната власт като свещенна и абсолютна, неподлежаща на критика или ограничения. Тя се изразява чрез колективното искане за реализиране на специфично кредо и диктат на определен тип морал, който съвсем законно е публично признат."19

    Лоранс пледира за това, че фундаметализмът е определен тип религиозна идеология, която е антимодерна, но не и антимодернистична. Той игнорира философския рационализъм и индивидуализъм, характерни за модерността, но в същото време се ползва от достиженията на техниката и научната мисъл на епохата.20 Още по-конкретно казано, фундаментализмът отхвърля ценностите, които навлизат в обществения морал от епохата на Просвещението. Това го прави световно явление и не зависи от типа религия, която доминира в конкретния регион, общество или група. Всъщност най-релевантно фундаменталъзмът може най-пълно да бъде изследван чрез възможностите на сравнителния анализ, приложен на разлизни социални равнища.

    Изключително приносен е формулираният от Лоранс модел на световния фундаментализъм. Американският учен маркира следните характерните черти на феномена:

  1. Фундаменталистите винаги се самоопределят като малцинство, дори когато техният брой ги превръща в мнозинство. Това е психологическо следствие от налагащото се чувство за правдивост и непогрешимост спрямо мнението на останалите.
  2. Те винаги са опозиционно настроени спрямо секуляристите или последователите на другите религии.
  3. Фундаменталистите формират специфичен социален елит, който винаги е ръководен от харизматични личности.
  4. Те създават свои специфични изразни средства и реторика.
  5. Фундаментализмът има исторически прецеденти, но няма идеологическо копие.21

    Американската академия за изкуства и науки реализира през 2002 едно многогодишно изследване, озаглавено "Фунтаменталистки проект", ръководено от Мартин Марти и Скот Ейпалбай.22 Той обхваща около 8 000 страници теренни изследвания, мнения и обобщения, предимно на американски учени и експерти. В първата глава се очертават до голяма степен налагащите се в американската наука характеристики на фундаментализма като общоидеологическо течение:

  1. Религиозният идеализъм е основа за личностна и групова идентификация;
  2. Само фундаменталистите разбират истината, която следва да бъде открита и универсализирана;
  3. Фундаметалистите говорят за език, който само те могат да разберат;
  4. Фундаменталистите считат себе си за бойци, ангажирани в космополитична битка;
  5. Те единствени творят исторически моменти в развитието на човешкото общество и ги интерпретират, съобразно своите космополитни възгледи;
  6. Те демонизират своите опоненти;
  7. Фундаменталистите са свободни в своя избор, относто това върху коя част от своите традиции и наследство да акцентират;
  8. Те винаги са ръководени от мъже;
  9. Те са ревностни спрямо доминирането на модерната култура. Борят се срещу либералната формула за конституционно разделение на властите.23

    В рамките на този проект известните изследователи Габриел Олмонд и Силван Еипълбай се опитват да детайлизират принципите на фундаментализма, разграничавайки ги на идеологически и организационни. Първите могат да бъдат сведени до следните пет:

  1. Фундаменталистите се считат на първо масто за ангажирани с "ерозия" на традиционната религия, а на второ място те акцентират върху собствената си роля в бъдещото общество;
  2. Фундаменталистите подхождат твърде селективно в отричането на модерността, както и към идеализирането на отделни елементи от своите традиции;
  3. Те възприемат някои черти на манихейството (дуалистичното начало);
  4. Фундаменталистите акцентират върху абсолютизма и непогрешимостта на собствените си идеологически източници;
  5. Те възприемат в известна степен миленианизма или месианството.

    В същото време организационните хакартеристики на фундаментализма са много по-опрестени:

  1. Строго определени групови граници;
  2. Избрано (с вот или не) ръководство;
  3. Харизматично-авторитарни лидери;
  4. Задължителни поведенчески изисквания.24

Go to Part II


Notes - Part I


1.Obeyesekere, G., Buddhism, Nationhood and Cultural Identity: Aquestion of Fundamentals. In The Fundamentalism Project Vol. 5 Fundamentalisms Comprehended. Marty, Martin E. and R. Scott Appleby eds. Pp. 231-255. Chicago: University of Chicago Press 1995; Виж Beeman, W., Religion and Development from the Qajar Era to the Islamic Revolution of 1978-9. In Religion and Global Economics. James Finn,ed. New Brunswick and London: Transaction Books.Back

2.Ibidem….Back

3.ISIM Newsletter, 12, June 2003, Ebrahim Moosa, Configuring Muslim Thought, pp. 30-32.Back

4.http://www.sonja_hegasy.comBack

5.Graham, G., Fundamentalism, http://www.newfun2/htmlBack

6.Ruckman, P., Fundamentalists and Fundamentalism, Part One, http://www.fundamentals.htmlBack

7.Hadden, J., Fundamentalism, http://www.virginia.orgBack

8.Fundamentalism and Islamic Movement, The Secretary General, Jamaat Islami, Lahore, Pakistan, http://www.webmaster.jamaat.orgBack

9.Ruckman, P., Ibid. Part Two, p. 2.Back

10.Lastik, I., Islamic Fundamentalism, Chicago Univ. Press, 1986, p. 378.Back

11.Jurgenmeyer, M., Terror of the Mind of God, The Global Rise of Religious Violence, Berkley, University of California Press, 2 000, p. 289.Back

12.Corre, A., Biblical Fundamentals Versus Religious Fundamentalism, DGE, Jan/Feb. 1997, p. 3.Back

13.Hand, S., Traditionalists and the Epistemology of Protestianism. Private Judgement, http://www.interigrity.htmlBack

14.Ibidem.Back

15.Swindoll, Ch., Integrity, 1998, p. 6.Back

16.Opcit…p. 29.Back

17.Opcit…p. 109.Back

18.Vielly, M., Philosophy du droit. Definitions et fins du droit. Precis Dalloz. Paris, 1986, p. 112.Back

19.Laurence, B., God's Defenders. Fundamentalist Revolt against Modern Times, Praegar Publ. House, 1999, pp. 7-11.Back

20.Opcit…p.39.Back

21.Opcit…pp. 125-136.Back

22.Fundamentalism Project, eds. Marty,M., and Sc. Appleby, Vol. 1-7. 1992, 1993, 1995, 1997, 1999, 2000, 2002.Back

23.Marty, M., and Sc. Appleby, 1992, Introduction. In The Fundamentalism Project, Vol.1, Fundamentalism and Society, Marty, M., and Sc. Appleby eds. Pp. 1-22. University of Chicago Press.Back

24.Olmond, G., and S. Appleby, 1994, Fundamentalism and Optimism, In Fundamentalism Project Vol. 4 Accounting for Fundamentalisms: The Dynamic Character of Movements, Marty, M., and Sc. Appleby, eds. Pp. 157-203,Chicago: University of Chicago Press.Back