Make your own free website on Tripod.com

Позицията на основните близкоизточни държави по отношение на иракската криза  *

Доц. д.р Владимир Чуков, Център за регионални и конфесионални изследвания


    Всички страни от региона заемат една двояка позиция. На официално равнище, изразено чрез местните външнополитически ведомства, беше подчертано нежеланието регионът да стане театър на военни действия. Всички официално отхвърлят военната опция за разрешаването на кризата. Тази идея се долавя в официалните позиции на външнополитическите ведомства и най-вече чрез подкрепата за обиколката на турския министър-председател Абдула Ал Гюл в Сирия, Йордания, Египет, Саудитска Арабия и Иран. Сред арабските държавници се оформи консенсусното мнение, че иракският президент Садам Хюсеин е персоналната причина за евентуалното избухване на военен конфликт. От тази позиция те подкрепиха турската инициатива да бъде предложено на иракския лидер доброволно да се оттегли от властта, за да се избегне войната и евентуалната хуманитарна катастрофа в региона. Очакват се около един милион бежанци. Тези аргументи формират конкретното външнополитическо становище на близкоизточните страни до позицията на неутралитет. Същевременно не съществуват дори теоретични варианти арабски войски да се присъединят към англо-американските сили.

    Наблюдаваме обаче различни нюанси в позицията за неутралитет между отделните държави. Ако конкретната страна има претенциите да играе ролята на регионална сила или на общоарабски или общоислямски лидер, неутралитетът е активен. Става въпрос за позицията на ключови държави, имащи претенциите да участват в евентуалното разпределение на пост-садамовото политическо наследство, претендиращи за активна роля на бъдещата близкоизточна политическа шахматна дъска. Това е възможно в две плоскости:

    1. Бъдещото иракско политическо устройство да не се превърне във фактор за генериране на вътрешни трусове спрямо конкретната държава. Вероятното легитимиране на иракската конфесионална структура (60-65% са шиити, около 25% са кюрди, около 5% са християни, тюркмени- 2% и др. малцинства) да не превърне Ирак във втори Ливан. Нещо подобно беше загатното в документите, приети от иракската опозиция на конференцията в Лондон през ноември 2002. В приетата "Политическа декларация" беше записано, че до провеждането на избори Ирак ще се управлява от триумвират: шиит, сунит и кюрд. Самият 65-членен Подготвителен съвет беше разделен на квоти по партии, но там също прозираше конфесионалната сянка.

    2. В бъдещото управление на Ирак да има представители, които са подпомагани или финансирани от съответната близкоизточна страна - претендент за доминиращ външнополитически актьор. Така тези представители се явяват инвестиция за бъдещото политическо влияние на дадената страна в иракското управление. На този етап сякаш вече се очертаха подобни взаимозависимости, в лицето на: кюрдските партии - от Сирия, Върховното командване на ислямската революция в Ирак - от Иран, малцинствения Тюркменски освободителен фронт - от Турция, Движението за конституционна монархия се ползва със симпатиите на Саудитска Арабия и др.

    А. Сирия е единствената арабска страна-членка на Съвета за сигурност, което й гарантира голям потенциал за изява като общоарабски защитник. Въпреки, че гласува резолюция 1441, в момента Сирия е един от основните опоненти на САЩ. Нейните изяви обаче целят повече печелене на общоарабските симпатии, отколкото реален ефект срещу противопоставянето на американската външна политика в Близкия изток. Официалната позиция на Сирия беше изразена от Бутейна Шабан, говорител на сирийското външно министерство. Неговите думи могат да бъдат перифразирани по следния начин: "Сирия ще чака, ще гледа и ще види какво ще се случи".

    Сирия не е заинтересувана от бъдещето на Садам, той е считан за десетилетен враг и опонент на Хафез Асад по партийна линия. Сирия и Либия са единствените арабски държави, които не подкрепиха Ирак във войната му срещу Иран. Сирия се опитва обаче възможно най-слабо да пострада от евентуалната бежанска вълна, тъй като по силата на географската логика тя ще се яви основната приемаща страна. Освен това тя желае да бъде продължена доставката на 150 000 барела суров иракски нефт дневно, както и изгодната търговия с ембарговата държава, възстановена през 1997 година.

    В същото време големите опасения на Сирия са, че след евентуалното отстраняване на "лошото момче" Садам, САЩ и най-вече Израел ще се опитат да осъществят подобен сценарий с еднотипния баасистки режим. Дамаск дава политическо убежище на почти всички организации, действащи в Близкия изток, включително Джихадал Ислами, Хизбула и др., които са обявени за терористични от САЩ и Израел.

    Б. Саудитска Арабия твърдо обяви, че нейни войски няма да участват във военните операции. В същото време тя обеща ще даде логистична подкрепа на американските войски. Саудитското управляващо семейство се опитва да играе ролята на общоарабския умиротворител, загрижен за единството и териториалния интегритет на съседен Ирак. Престолонаследникът Абадалла обяви, че ще лансира мирен план за урегулиране на кризата през месец март 2003. При очаквана война през февруари, в известна степен това звучи повече декларативно, отколкото практически осъществимо.

    Саудитска Арабия, за разлика от своите партньори от Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ), има няколко причини за безпокойство: има най-дългата граница с Ирак, притежава най-голямата територия сред арабските държави и е единствената, останала без политическа система, базираща се върху всеобщото избирателно право. Тя е най-най-уязвимата и от вътрешно конфесионална гледна точка (шиитското малцинство е 20-25% от 22 милионното население, т.е. то е колкото е цялото население на самия Ирак) и има най-авторитарната политическа система. Най-атакуваният проблем на Саудитска Арабия е неспазването на човешките права. Един бъдещ иракски прозападен демократичен режим (устроен върху упражняването на всеобщото избирателно право) ще насочи критичните погледи на световната общност още по-силно към патриархалната политическа система на Саудитска Арабия.

    Единствено институционализирането на монархията в Ирак (премахната през 1958 чрез преврат), с която тя да изгради добросъседски отношения, в известна степен би отклонила вниманието от Саудитска Арабия. През март 2002 съветникът на Доналд Ръмсфелд предложи САЩ да съдействат за създаването на демократична република в източните части на Саудитска Арабия (там, където са петролните залежи).

    В. Другите страни-членки на СССПЗ нямат опасения от бъдещи сътресения. Шейхът на Катар заяви, че не се страхува за бъдещия суверенитет на своята държава, тъй като американското военно присъствие е мандатирано от двустранен договор. От геополитическа и конфесионална гледна точка, както и по силата на имплементацията на демократични избирателни процедури, Оман, ОАЕ, Бахрейн, Катар и Кувейт са много по-малко уязвими от вътрешни катаклизми.

    Г. Иран има най-интересна позиция. Официално той е против военна интервенция, тъй като неговата антагонистична политика спрямо САЩ продължава. В същото време, Иран демонстрира най-ясно изразеното враждебно отношение към иракския президент. Техеран никога няма да забрави кървавата 8-годишна Ирано-иракска война, костваща над 1 млн. жертви. Освен това неприязънта между Багдад и Техеран има исторически измерения. Става въпрос за вековния етнически арабо-персийски сблъсък. Не случайно Садам се опита да повдигне духа на иракската армия като нарече тази тази война "битката при Кадесия" (там арабите извоюват историческа победа над персите през 638 година и с това слагат край на доислямски сасанидски Иран).

    В същото време, с премахването на Садам от власт, Иран се надява съседен Ирак да се превърне във втората шиитска държава сред сунитското държавно мнозинство. Несъмнено това ще издигне ролята на шиитския ислям, а оттам и ролята на Иран. Споменатите обстоятелства карат Техеран да оказва всякаква помощ (от финансиране, до обучение на военни кадри и пр.) на движението на имам Хаким, лидер на ислямската опозиция (официално призната от САЩ, за разлика от партията Дауа).

    Едновременно с това Иран изпитва скрити опасения, че конфесионалната структура на Ирак е сходна с неговата. Малцинствата в Иран са около 50% (персите са само половината от населението). При започналата конфронтация между либерали и консерватори, спадането на популярността на моллите, иранската власт ще се разклати, което ще доведе до непредвидими последици.

    Налагането на монархически режим, сходен с този в Йордания, ще даде не дотам желан пример за сегашния политически режим в Иран. Неизвестният въпрос е, кой модел ще успее по-силно да повлияе върху другия: евентуален демократичен модел, базиран върху силно конфесионализирано общество, по посока Ирак-Иран или обратно: процесът на шиитска солидарност, рецепирана от Иран и пренесена в Ирак. По всяка вероятност, първата опция е повече възможна.

    Д. Турската позиция също е изградена върху сложни маневри за отстояване на националните интереси и запазване на добрите съюзнически отношения със Запада. Анкара винаги се е противопоставяла на независимостта на кюрдите в северен Ирак, тъй като това би предизвикало негативен резонанс върху поведението на 15-те млн. кюрди, които живеят на нейна територия. В същото време, сега тази категоричност не е така силно изразена, в сравнение например с позицията от преди пет години. Това се дължи на силното желание на Турция да се присъедини към Европейския Съюз, което минава през даването на по-големи политически права на многобройното местно кюрдско малцинство.

    Турция би приела федерална страктура на Ирак и федерална обособеност на Кюрдистан при две условия:

    1. Да бъдат добре защитени правата и свободите на местното тюркменско малцинство;

    2 Град Киркук, който е най-богатото нефтено находище в Ирак (а може би и в света) да остане под управлението на централния режим или да бъде включен като самостоятелна федерелна единица, управлявана от местния Тюркменски освободителен фронт.

    Твърде вероятно е тези условия да бъдат постигнати чрез участието на турски войски във военните операции в Северен Ирак, където от години те навлизат, за да преследват бойците от ПКК.

    Новото турско правителство се опитва този път да получи максимални компенсации за евентуалното си участие и щети. На този етап бяха поискани 40 млрд.$, а САЩ се съгласиха да компенсират Турция с 20 млрд.$ Може би ще има развитие по този въпрос, непосредствено преди вземането на решение от турският парламент за даване на логистична подкрепа и / или за участие с жива сила и техника.



*Докладът е изнесен на кръглата маса: "Проблемът Ирак. Локални измерения и международни резонанси", проведена на 15. 01. 2003 в СУ "Св. Климент Охридски", организирана от Студентския дипломатически клуб и Центъра за югоизточноевропейски изследвания.Back



BACK to the FRONT-PAGE