Make your own free website on Tripod.com

Причини и фактори за Иракската криза, положението в Близкия Изток и българо-арабските отношения


Доц. д-р Владимир Чуков, Център за регионални и конфесионални изследвания


    Причините и факторите за развитието на Иракската криза (ИК) са тясно свързани с три основни процеса:

    1. Желанието на администрацията на Буш за очертаването на нова геополитическа карта на Близкия Изток (БИ) с цел прекратяването на Арабо-израелския конфликт и омиротворяването на региона чрез демократизация на политическите системи;

    2. Гарантирането на американската национална сигурност чрез елиминиране на групи и държави, които генерират антиамерикански настроения, най-вече радикални религиозни (ансар ал ислам в Северен Ирак) и националистически доктрини (партията Баас);

    3. Гарантиране на американската енергийна сигурност, географски зависима от триъгълника Иран-Ирак-Саудитска Арабия, в който са съсредоточени над 50% от световните нефтени залежи.

    Към тях можем да добавим и мотивите на Великобритания за пряко участие във войната:

    1. Икономически интереси като пост-военен дивидент, реализирани чрез партниране на мощните американски компании;

    2. Колониален романтизъм (реваншизъм). Ирак е една от малкото бивши колонии, от която британските войски са били изтласкани след унизително поражение. Едва през 1958 г., 20 години след независимостта си (1938 г.) Багдад се съгласява да се установят дипломатически отношения. Иракската официална преса нарича анличаните с унизителното име "абу хоул" (чакали, хиени). Именно с това определение иракският вицепрезидент Т.Я. Рамадан нарече британските войски около Басра по време на своята пресконференция от 26.03.2003 г.

    Демократизацията на БИ е основният подход на сегашната американска администрация в желанието си да направи своя принос за деблокирането на Близкоизточния мирен процес. След провала на преговорите през 1998, при управлението на президента Клинтън (планът на бившият израелски премиер Е. Барак) и обструкционистката политика на Я. Арафат, Буш и неговото правителство достигнаха до идеята, че постоянният провал се дължи най-вече на неизповядването на тъждествена ценностна система (истинска многопартийна, състезателна демокрация и пазарна икономика) от двете противоборстващи страни. Силно негативно влияние върху поведението на палестинците се упражнява от авторитарните режими в региона, най-вече от Сирия, Ирак и Иран, които имат възможности за кадрова, финансова и политическа подкрепа.

    Смяната на режима на Садам е най-ефективният ход по посока разбиването на така очерталата се група от диктаторски режими. Макар че съществуват вътрешни противоречия между споменатите три държави, на този етап техният антиамериканизъм и противопоставяне на всякакъв компромис с Израел, ги прави хомогенен блок.

    Войната в Ирак има за дългосрочна цел смяната на режимите в Дамаск и Техеран чрез стимулиране на вътрешни процеси, благодарение на акцентирането върху следните управленчески действия и модели в пост-Садамов Ирак:

    1. Дебаатизация, която първоначално беше отхвърлена при преговорите с иракската опозиция (беше игнорирана формулата за декомунизация по примера на Източна Европа, оценена от З. Халилзаде като неприемлива в условията на БИ). Развоят на събитията и определянето на военните цели опровергават първоначалния план. Преследването на активистите на Баас в Ирак предполага, че силно ще се стимулира сирийската опозиция, в желанието й за ограничаването на властта на сирийския Баас, провеждането на конституционни реформи и постепенното демократизиране на Сирия.

    2. Установяване на многоетнично (конфесионално) управление (дори, ако в Ирак няма такива дълбоки корени, както в Ливан) с цел предлагане на управленчески модел, неприемлив за управляващите в Иран перси. Дългосрочният стремеж е разпад на съседен Иран по етноконфесионален признак, по примера на Югославия и самоунищожаване на теократичния, антиамерикански режим. Най-голямо внимание се отделя на арабите от Шат ел Араб, тъй като там преди всичко са съсредоточени нефтените залежи на иранската държава. С наследниците на последната местна династия се осъществяват редовни контакти с обещания за признаване на бъдещата независима арабска държава.

    Според доклад на ЦРУ от 2000 г. премахването на Садам е поправка на допуснатите грешки за подкрепа на режима му по време на Ирано-иракската война, както и ограничаването на военните операции през 1991 г. само с изтласкването му от Кувейт. След провала на Клинтъновия подход в Персийския залив за "двойна абсорбация" (свалянето на режимите в Иран и Ирак чрез ембарго) беше ясно очертано, че:

    1. Силен, авторитарен Ирак (независимо кой управлява) винаги ще представлява опасност за региона, съседите и нефта. Там трябва да бъде установено слабо управление, демократично по своята форма, с ясен конфесионален характер. Значителна част от правомощията на централната власт трябва да бъдат прехвърлени по посока на местната власт.

    2. Според източници от ЦРУ динамиката на социалните процеси и екстремалната поляризация на саудитското общество ще изправят управляващата династия в Рияд пред събития, сходни с тези в Иран от 1979 г. в следващия период от 10 до15 години. Американските статези разглеждат смяната на режима в Багдад като превенция за установяването на антиамерикански режим в най-богатата държава на нефт в света. Политическият модел на демократичен Ирак ще бъде стимул за нереволюционни промени в Саудитска Арабия, запазвайки прозападната ориентация на правителството.

    В светлината на войната в Ирак, българо-арабските отношения се намират на една от най-ниските точки от своето развитие. В икономическата сфера, стокообменът на България с арабските държави за 2002 г. е по-малък от 1%, износът е само 125 млн. лева. В политическата сфера белезите са идентични: дело без ясен край в Либия, антибългарски митинг в Дамаск, недоволство от българското гласуване в СС на ООН.

    Вината за този застой е двустранна, като икономическото замразяване е тясно преплетено с политическо разминаване.

    Икономика: България със своето стопанство в преход не може да си позволи практиката от преди 1989 година: " стоки срещу кредит". Този подход създаде множество несъбираеми кредити, най-големият от които е този към Ирак (1.7 млрд. долара).

    Политика: Традиционните арабски партньори възприемат България и нейната евроатлантическа интеграция като отклонение от добрите, взаимноизгодни отношения, продължили десетилетия. Някои от българските ангажименти, произтичащи от бъдещото ни членство в НАТО и ЕС, се възприемат открито като антиарабски. Особено чувствителни в тази светлина са бившите най-близки режими, т.нар. прогресивни - Либия и Сирия.

    Българо-арабските отношения трябва да бъдат поставяни в светлината на тяхната субординация на европейските и евроатлантическите приоритети. Прилагайки принципа на диференциация и нова ценностна външна политика, арабските държави следва да бъдат обединени по групи и в никакъв случай не трябва да бъдат възприемани като монолитен блок. В съчетанието на новите приоритети и търсейки потенциала на старите отношения, в политиката на България е желателно да се прилагат следните три подхода:

    1. На държавно равнище: Преструктуриране на териториалното разпределение на нашите посолства в арабския свят, тяхното кадрово обезпечаване и икономически усилия по посока от Запад (Магреб) към Изток (Машрек) и най-вече страните от Съвета за сътрудничество от Персийския залив - Саудитска Арабия, Кувейт, ОАЕ, Катар, Бахрейн и Оман. Те имат големи пазари (практически руският и саудитският са равни по възможности), разполагат с големи количества свободни капитали. Необходимо е да се търси американското посредничество, което дори би могло да се превърне в условие за участие в анти-иракската коалиция.

    2. На партийно равнище: Стимулирането на разнообразни идеологически контакти и връзки с цел обхващане на най-значимите арабски вътрешнополитически субекти.

  1. БСП е единствената, която пълноценно прави опити в това отношение. В същото време в по-голямата си част те са наследени от БКП-епохата и са с незначителни леви или значими националистически партии, които като цяло са безперспективни. Трябва да се фокусира върху арабските политически формации, членки на Социнтерна и ползващите се с международен авторитет.
  2. НДСВ (по-скоро Симеон Сакскобурготски като личност) се опитва да мобилизира своите династически връзки и да ги превърне в държавен капитал. До този момент, успехите му могат да бъдат определени като незначителни, тъй като богатите монархии от Персийския залив не показват симптоми за династическа солидарност.
  3. СДС и ДПС нямат сериозни политически партньори в арабския свят, въпреки съществуването на някакъв потенциал. Това, като цяло не отговаря на националните интереси.

    3. На лична основа. България следва да активизира връзките с арабските граждани, завършили своето висше образование у нас. Те са около 10 000. Тези хора, някои от тях достигнали до високи държавни постове, следва да бъдат използвани като мост между България и арабския свят за разясняване и пропагандиране на българската външна политика. На този етап се забелязва обратното - митингът в Дамаск е организиран най-вече от бивши български възпитаници.



BACK to the FRONT-PAGE