Новините от Фалуджа, Мосул и Рамади показват, че колкото повече приближават изборите, толкова по-силно се разпалва пожарът, горящ в сунитския триъгълник. Ожесточаването на битката между коалиционните сили и подкрепящото го правителство от една страна и иракската съпротива, от друга, е доказателство, че цената на успешния избирателен процес ще бъде твърде висока за бъдещото развитие на страната. Може би не толкова фактическото отстраняване на режима на Садам през април миналата година, колкото узаконяването на ново правителство и създаването на нов механизъм за вземане на политически решения през януари догодина ще е съдбоносното събитие в най-новата иракска история. Причина за това е, че се извършва не само персонална смяна във властта (през 50-те, 60-те и 70-те години те са достатъчно чести), а се променя цялостната философия на държавното управление. Битката се води между два типа държави със съответните политически култури: трибалистичната държава срещу плуралистично-“гражданската” държава. Цикличността на тези типове култури се потвърждава най-общо чрез последователното им редуване в четирите периода от най-новата иракска история: османския, британския, баасисткия и пост-садамовия. Известният иракски изследовател Али Уади отбелязва в тази връзка, че днешното въстание във Фалуджа и съседните сунитски градове може да се съизмери по значение с революцията от 20-те години на миналия век. Тогава силните иракски бедуински племена се надигат и ликвидират “гражданската” държава в Ирак, която е институционализирана по време на английския мандат в страната.

    Разликата с днешната интифада обаче е значителна. Преди около 80 години влизането на английските войски в шиитската светиня Наджаф възпламенява солидарния ислямски радикализъм на иракските племена, разделени на шиитски и сунитски родове. През август тази година това не се случи, което подсказва, че повторение на революцията от 20-те няма да има. За местните шиити трибализмът вече има друга интерпретация. Той не означава подкрепа за техните съплеменници сунити, а по-скоро се отъждествява с разбирането за регионализъм. Класически пример в това отношение е племето далим, чието огромно сунитско мнозинство живее в областта Анбар. Днес неговите представители са сред най-активните муджахидини във Фалуджа и Рамади, подчинявайки се на фетвите на Асоциацията на улемите сунити. Последната призовава за бойкот на изборите в знак на протест срещу кръвопролитията във Фалуджа. Членовете на същото племе от шиитския род Бу Алуан, живеещи на източния бряг на Тигър, са верни последователи на Великия аятолах Али Систани който пък твърдо призовава за участие в изборите.

    Всъщност виновен за ликвидирането на класическия трибалистичен дух в Ирак от началото на 20-ти век е самият Садам Хюсеин. Баасистката му държава се основаваше изцяло върху конфесионализма, интерпретиран като регионализъм. Така например 70% от жителите на Фалуджа между 20 и 45 годишна възраст са рекрутирани в армията или тайните служби на Садам. Именно в това си качество те участват в зверското потушаване на шиитските бунтове през 1991 г., включително и в издевателствата над своите съплеменници от шиитските родове. Окончателното ликвидиране на трибалистичната солидарност се реализира през 80-те и особено през 90-те години чрез нахлуването на салафито-уахабизма в начина на изповядване на исляма от общността за сметка на традиционния ислям. Основна характеристика на тази тенденция на радикалния ислям е възприемането на шиитството като еретизъм и обявяването му за една от многобройните секти, чиито последователи трябва да бъдат физически ликвидирани. Салафито-уахабитството успя напълно да изтласка националистическия социализъм, който беше утвърден през 40-те и 50-те години като основна идеология на управляващата Баас, въпреки, че първата е религиозна доктрина, а втората - политическа идеология. Всъщност именно в това се изразява изключителността на исляма – от религия той лесно се превръща в политическо учение. По тази причина огромната част от бившите членове на тайните служби и армията от времето на Садам, изповядващи сунитството, много бързо навлязоха в редиците на автентичната фундаменталистка съпротива и обявиха, че оставайки верни на Садам, те изповядват радикалния сунитски ислям.

    Всичко това обяснява коренно различното поведение на двете конфесионални общности по отношение на изборите. Сунитите виждат в тях края на своето привилегировано място, респективно на своята политическа смърт. По тази причина те се съпротивляват ожесточено. Шиитите гледат на изборите като на златна възможност най-сетне да узаконят своята доминация. Сунитските улеми открито обвиняват Али Систани в религиозно лицемерие и конфесионален заговор. Те отбелязват, че по време на събитията в Наджаф (при ликвидирането на съпротивата на Моктада ас Садър) той бързо се завърна в страната, прекъсвайки своето лечение в Лондон. Днес, когато кръвопролитията във Фалуджа са тъждествени по размер, той обаче запазва мълчание. Нещо повече, в шиитския лагер все по-трескаво се говори за предизборни коалиции, редене на листи и предизборни тактики, сякаш битките в сунитския триъгълник стават в съседна държава. Шиитският върховен водач дори заяви, че неучастието в изборите трябва да се счита за причина за “отиването в ада”. Американците се опитват да унищожат сунитските въстаници със сила, докато шиитският духовен водач го прави чрез мълчание. Подходите са различни, но целта е тъждествена.

    Впечатляващи са усилията на Али Систани да формира единна шиитска листа (изборите ще се проведат по национална пропорционална система), осъществявайки контакти и отправяйки обещания за подкрепа към водещите шиитски формации – Върховния съвет на ислямската революция в Ирак, партията Дауа (най-влиятелната според последните социологически изследвания), Иракския национален конгрес (с лидер Ахмед Челеби), дори на Иракското национално съгласие (на премиера Ияд Алауи) и на Армията на Махди (начело с Моктада ас Садър). Великият аятолах, дотолкова е игнорирал проблемите на сунитите и твърдо се е загледал във властта, че е на път да се сблъска с интересите на САЩ, които желаят да изградят друга предизборна конфигурация. Вашингтон планира на власт да останат споменатите шиитски политически фактори (без тенденцията на Моктада ас Садър), но заедно с двете влиятелни кюрдски партии, като респективно тяхната обединена листа спечели абсолютно мнозинство. Коя конфигурация, шиитската на Систани или мултиконфесионалната на Вашингтон, ще надделее е рано още да се каже. Единственото общо между тях е, че нито един сунитски политически субект не е заложен в предпочитаната формула. Това естествено залага в иракския политически живот бомбата на регионално-конфесионалното разделение или най-малкото на взаимното дистанциране. Самата федерална държавна структура, приета от временната конституция, както и постоянното (необосновано) недоволство на кюрдите, че се извършва орязване на техните права, може само да тласне Ирак към реална дезинтеграция. Така или иначе маргинализирането на сунитите, с тяхното участие или най-вероятен бойкот на изборите, е сериозна стъпка в тази посока.

    Новата американска дипломация, представена чрез твърдата ръка на Кондолиза Райс, едва ли би допуснала сериозни отклонения от предначертания план. Битките в сунитския триъгълник не са белег, че изборите ще бъдат отложени (дори след като иракски вицеприемер намекна за подобна възможност), а по-скоро сочат, че една религиозна общност най-вероятно ще бъде жертвана в името на диктатурата на шиитското мнозинство и пълното удовлетворяване на аспирациите на кюрдите. Твърде вероятно е (подобно на чистката, която президентът Буш направи в собствената си администрация след изборната победа) същото да бъде сторено в Ирак (в съответните пропорции и с подобаващи мерки) по отношение на всички препятстващи местни фактори. Може би това ще бъде сторено без допускането на каквито и да е компромиси и отклонения от предварителния план. Големият въпрос обаче остава - как и кога ще бъде намерен политически представител на сунитското малцинство, който да седне редом до предизвестените победители – шиитите и удовлетворените от сегашното статукво - кюрдите в бъдещия легитимен иракски законодателен орган, за да взимат заедно политически решения. Очевидно е, че избраният предварително субект - Иракската ислямска партия (иракските Мюсюлмански братя) не е в състояние да реализира тази роля след оттеглянето си от властта, въпреки, че нейните министри останаха в кабинета в индивидуално качество. Постсадамовата носталгия, стимулирана от възприетото радикално салафито-уахабитство, възпрепятства самата сунитска общност да излъчи такъв представител в рамките на новата политическа ситуация в Ирак. Колкото по-дълго се проточи запълването на създалия се политически вакуум, толкова по-кърваво ще бъде насилието в страната. Няколко месеца преди изборите се очертава шиитска диктатура, кюрдско задоволство и сунитски банкрут. За съжаление, както в живота, така и в политиката, щастието на едни не може да се гради върху нещастието на други.