РАЗВИТИЕ НА ЕВРОПЕЙСКАТА ИДЕЯ ЗА НАЦИЯ
Д-р Румяна Чукова
Един от фундаментите, върху които се гради съвременната хуманитарна наука, е категорията "нация". Тя съхранява и генерира информация в рамките на един изключително богат спектър от социокултурни явления, изследвани от историята, философията, езикознанието, фолклористиката, социологията, политологията и др. Нацията е едно от понятията "вселени", които представляват универсален продукт на човешката мисъл и дейност. Изследването на нейното формиране, развитие и форми на проявление са по възможностите на по-мащабни интердисциплинарни изследвания.
Трудността да се формулира едно универсално определение за нация се долавя ясно чрез факта, че въпреки съществуването на многобройна научна литература по националните проблеми, най-изявените специалисти по теория на нацията се въздържат да дадат подобно общовалидно определение. Нацията е очертана по-скоро като феномен от проявления ( т.нар. "белези на нацията"), които в отделни епохи и антропогеографски райони имат своите специфични форми на развитие. Такива общопризнати елементи на нацията са: общностното самосъзнание и историческата памет, говоримият език, религиозната принадлежност, традиционната етническа територия, държавната организираност и специфичната духовна и материална култура.
Нацията възниква в един определен етап от традиционното общностно съжителство, когато са налице белезите на напреднала културна цивилизация, изискваща по-голяма степен на солидарност и самосъзнание, отговорност и защита на членовете на общността. Водеща роля играе елементът на съзнателно подчинение на индивида спрямо интересите на общността. На тази основа се развиват ценностите на националната идентичност като родолюбие (патриотизъм) и жертвоготовност за Родината.
Изпъкват няколко основни процеса, които в най-общ план характеризират развитието на националните общности:
Историчност. Тя споява триединсдтвото на времевите измерения минало, настояще и бъдеще. Самият принципът на възникване и развитие на нацията е подчертано историчен. В историята на глобалната цивилизация оставят значими послания само онези нации, които в един по-продължителен период от време развиват и усъвършенстват своята национална култура.
Устойчивост и приемственост. Тя се гради изключително върху историческата традиция и историческата памет и представлява една от най-силните спояващи нишки на нацията;
Вариативност. Изразява се чрез промяната и развитието, които настъпват в същността на националната общност под въздействието на процеси във външната и вътрешната политика, стопанството, културата, демографските промени и др. Тези трансформации предизвикват качествени промени в националната специфика.
Различията в отделните теоретични схеми се дължат на акцента върху един или няколко критерия, които играят водеща роля в комбинацията от белези на нацията. Ако на тази основа направим опит за по-обща класификация на европейските теории за нация, на базата на водещия принцип в комбинацията от фактори, то ще забележим, че преобладават концепциите, които идентифицират нациите като:
Духовна общност - доминиращите белези в националната идентичност са самосъзнанието, религията, историческата памет и др. Тази тенденция се обособява като спиритуалистично еврохристиянско направление в европейската научна традиция, което води началото си от древната еврейска и гръцка философия. Активно се развива в средновековната теократична мисъл и инспирира националния романтизъм през ХVIII и ХIХ век, когато повечето национални идеологии получават завършена форма. Ключова роля в развитието на идеалистическите теории за нация изиграват идеите на Хегел за народния дух, феноменологичната концепция за нация на Фихте и възгледите на френския историк Ернест Ренан: националният дух е "велика солидарност, породена от свещените чувства към пренесените жертве и към онези, които ще бъдат пренесени в бъдеще. Съществуването на една нация трябва ежедневно да бъде потвърждавано чрез плебисцит, както индивидът непрестанно потвърждава своя живот." ( "Що е нация?", лекция, прочетена в Сорбоната на 11 март 1882)
Специфична национална културна общност, изградена върху езика (говорим и литературен) като основно средство за комуникация вътре в общността и, разбира се, върху уникалността на националния културен модел в най-широк смисъл. Всъщност културологичният аспект за обяснение на същността на нацията преобладава в европейското интелектуално пространство от края на ХIХ и през ХХ век. Подчертано културологична обагреност имат теориите на Ф. Гизо, Ш. Мора, О. Шпенглер, О. Бауер, М. Мос, Б. Малиновски и др. Редица изследвания в областта на етнологията, културната антропология, антропогеографията, дори на геополитиката, са формулирани чрез спецификата и близостта на националните култури. Културноантропологичните концепции акцентират върху единството на традиционната етническа култура, която търпи непрекъснати иновации, без обаче да нарушава оригиналния национален фенотип. Релевантни белези на нацията са традиционните норми и обичаи, превъплатени във фолклора и традиционната нормативна и материална култура. К. Дойч например аргументира тезата, че завършващ етап в консолидирането на нацията и белег за раждането на една качествено нова общност е културната асимилация на разнородните етнокултурни елементи.
Реален материален обектНационалната обособеност се търси чрез общата историческа територия ( "патримониум" - термин, използван от Г.П. Генов), политическата традиция и култура, общността на икономическия пазар и др. Типична материалистическа концепция за нацията е например социалдемократическата теория на Ото Бауер. Авторът акцентира върху общността на единния икономически пазар като най-важен белег за съществуването на национална обособеност и допуска различни форми на държавнополитическо съгласие, включително и на федеративния модел като вариант за преодоляване на негативите на класическата държава-нация. Подчертано материалистическа е и т.нар. "комунистическа" теория за нацията, която придоби популярност чрез името на Й. Сталин ( смятан за неин автор). По един уникален начин тя профанира европейските идеи за същността на нацията в контекста на глобалната класова борба. Националната идентичност е обречена на асимилиране в името на класовия авторитаризъм - световната диктатура на пролетариата.
Същевременно националната проблематика продължава да бъде обект на дискусии. Един от проблемите, които се нуждаят от теоретично преосмисляне е валидността на триадата: племе - народност - нация. Идеята тук е, че природният, биологично мотивиран принцип на групово съзнание на индивида, който акцентира главно върху физическото оцеляване, постепенно еволюира до самосъзнанието за духовно единство и родство с останалите членове на общността. Въпросът тук е оправдано ли е разграничаването на три качествено различни етапа в перманентната социокултурна еволюция, която достига до съвременността? След като безспорно се наблюдава постоянно присъствие на едни и същи белези на националността ( особено при народността и нацията), доколко оправдано е използването на два отделни термина особено, когато не се наблюдават толкова драматични качествени промени, които да аргументират цялото терминологично неудобство. Поколения учени трябваше да се съобразяват със стриктната употреба на двата термина, когато анализираха например народността от ХVII в. и нацията от ХIХ век, ако не искаха да бъдат обвинени в професионална некомпетентност.
Безспорно нацията е продукт на една продължителна социокултурна и политическата еволюция. Но тя е преди всичко исторически приемствена категория с духовни измерения. В англосаксонската традиция се употребява единствено терминът " Nation" ( нация). Символ на британското единство е монархът - суверен и солидарното равенство пред кралските закони, които гарантират защита на правата на поданиците.
Във френската литература е широко застъпена тезата, че нацията е продукт на новата история, започнала в Европа след Френската революция (1789-1799) и на новия дух в международните отношения, наложен след наполеоновите походи (нач. на ХIХ в.) Следователно нацията е творение на двете големи културни революции на европейския дух - Ренесанса и Просвещението. Не липсват обаче и концепции, които търсят началото на френската нация в един по-продължителен период. Той започва с локализирането на френския пространствен континиум (националната територия) според Вердюнския договор от 843 г., който разделя империята на Карл Велики. Процесът продължава паралелно с изграждането на чувството за сплотеност, преодоляването на езиковите различия и консолидацията около монархическата институция. Следващият етап на ръст на патриотичното самосъзнание бележи френската национална съпротива и победата на Жана Д'Арк при Орлеан (1429) срещу англичаните. Финалният етап , разбира се, е Френската революция, която довежда до тъждествеността на двете ключови за френската идентичност понятия: французин и гражданин. ( J. et C. Willard "Formation de la nation Francaise).
Немският и италианският национален модел силно си приличат, поради сходството в историческите обстоятелства, които двете национални общности са били принудени да разрешат през ХIХ в. обединението на националната територия в една държавнополитическа единица, отстояването на независимостта, езиковата и културната унификация и постигането на общностно самосъзнание, което окончателно да спои и защити националното единство.
Българският национален модел до известна степен прилича на процесите в Германия и Италия. Не е случаен фактът, че романтичните национални идеи на Джузепе Мацини (1805-1872) са били широко популярни сред дейците на балканското, в частност на българското, национално Възраждане.
Терминологичното "двувластие" на категориите народност и нация е характерно също и за българската историография. В нашия случай, за разлика от френските национални теории, оправданията за съществуването на подобна двувалидност са още по-малки. Константите на българската национална идентичност, съчетани в една уникална национална единица на базата на традиционната историческа територия, държавнополитическата традиция официалната религия, общността на говоримия и литературен език, историческата памет и разбира се, на чисто българските културни достижения, вече са факт през периода IХ-Х век. Процесите по време на периода на Османско управление на българската нация са най-важното доказателство за завършеността и устойчивостта на националния феномен. Духовните елементи на нацията ( православието, езика, културата и историческата памет) са онези стожери, които изиграват ролята на национална трансмисия и възкресяват държавната традиция през ХIХ век. Не случайно в теоретичната литература устойчивостта и приемствеността в развитието се посочват като едни от най-важните маркери за съществуването на обособена нация. Българският пример очевидно е от този тип.
Научният термин не е нито едно "удобно" словосъчетание, нито звучна и красива фраза, нито пък оправдание за професионална недобросъвестност и неграмотност. Той би следвало да бъде синтезиран израз на една премислена и аргументирана концепция за развитието на изследвания феномен. В този контекст терминът "Българска Нация" също очаква своята съвременна научна интерпретация…