Make your own free website on Tripod.com

РАЗВИТИЕ НА ЕВРОПЕЙСКАТА ИДЕЯ ЗА НАЦИЯ


Д-р Румяна Чукова


    Един от фундаментите, върху които се гради съвременната хуманитарна наука, е категорията "нация". Тя съхранява и генерира информация в рамките на един изключително богат спектър от социокултурни явления, изследвани от историята, философията, езикознанието, фолклористиката, социологията, политологията и др. Нацията е едно от понятията "вселени", които представляват универсален продукт на човешката мисъл и дейност. Изследването на нейното формиране, развитие и форми на проявление са по възможностите на по-мащабни интердисциплинарни изследвания.

    Трудността да се формулира едно универсално определение за нация се долавя ясно чрез факта, че въпреки съществуването на многобройна научна литература по националните проблеми, най-изявените специалисти по теория на нацията се въздържат да дадат подобно общовалидно определение. Нацията е очертана по-скоро като феномен от проявления ( т.нар. "белези на нацията"), които в отделни епохи и антропогеографски райони имат своите специфични форми на развитие. Такива общопризнати елементи на нацията са: общностното самосъзнание и историческата памет, говоримият език, религиозната принадлежност, традиционната етническа територия, държавната организираност и специфичната духовна и материална култура.

    Нацията възниква в един определен етап от традиционното общностно съжителство, когато са налице белезите на напреднала културна цивилизация, изискваща по-голяма степен на солидарност и самосъзнание, отговорност и защита на членовете на общността. Водеща роля играе елементът на съзнателно подчинение на индивида спрямо интересите на общността. На тази основа се развиват ценностите на националната идентичност като родолюбие (патриотизъм) и жертвоготовност за Родината.

    Изпъкват няколко основни процеса, които в най-общ план характеризират развитието на националните общности:

  1. Историчност. Тя споява триединсдтвото на времевите измерения минало, настояще и бъдеще. Самият принципът на възникване и развитие на нацията е подчертано историчен. В историята на глобалната цивилизация оставят значими послания само онези нации, които в един по-продължителен период от време развиват и усъвършенстват своята национална култура.


  2. Устойчивост и приемственост. Тя се гради изключително върху историческата традиция и историческата памет и представлява една от най-силните спояващи нишки на нацията;


  3. Вариативност. Изразява се чрез промяната и развитието, които настъпват в същността на националната общност под въздействието на процеси във външната и вътрешната политика, стопанството, културата, демографските промени и др. Тези трансформации предизвикват качествени промени в националната специфика.

    Различията в отделните теоретични схеми се дължат на акцента върху един или няколко критерия, които играят водеща роля в комбинацията от белези на нацията. Ако на тази основа направим опит за по-обща класификация на европейските теории за нация, на базата на водещия принцип в комбинацията от фактори, то ще забележим, че преобладават концепциите, които идентифицират нациите като:

    Същевременно националната проблематика продължава да бъде обект на дискусии. Един от проблемите, които се нуждаят от теоретично преосмисляне е валидността на триадата: племе - народност - нация. Идеята тук е, че природният, биологично мотивиран принцип на групово съзнание на индивида, който акцентира главно върху физическото оцеляване, постепенно еволюира до самосъзнанието за духовно единство и родство с останалите членове на общността. Въпросът тук е оправдано ли е разграничаването на три качествено различни етапа в перманентната социокултурна еволюция, която достига до съвременността? След като безспорно се наблюдава постоянно присъствие на едни и същи белези на националността ( особено при народността и нацията), доколко оправдано е използването на два отделни термина особено, когато не се наблюдават толкова драматични качествени промени, които да аргументират цялото терминологично неудобство. Поколения учени трябваше да се съобразяват със стриктната употреба на двата термина, когато анализираха например народността от ХVII в. и нацията от ХIХ век, ако не искаха да бъдат обвинени в професионална некомпетентност.

    Безспорно нацията е продукт на една продължителна социокултурна и политическата еволюция. Но тя е преди всичко исторически приемствена категория с духовни измерения. В англосаксонската традиция се употребява единствено терминът " Nation" ( нация). Символ на британското единство е монархът - суверен и солидарното равенство пред кралските закони, които гарантират защита на правата на поданиците.

    Във френската литература е широко застъпена тезата, че нацията е продукт на новата история, започнала в Европа след Френската революция (1789-1799) и на новия дух в международните отношения, наложен след наполеоновите походи (нач. на ХIХ в.) Следователно нацията е творение на двете големи културни революции на европейския дух - Ренесанса и Просвещението. Не липсват обаче и концепции, които търсят началото на френската нация в един по-продължителен период. Той започва с локализирането на френския пространствен континиум (националната територия) според Вердюнския договор от 843 г., който разделя империята на Карл Велики. Процесът продължава паралелно с изграждането на чувството за сплотеност, преодоляването на езиковите различия и консолидацията около монархическата институция. Следващият етап на ръст на патриотичното самосъзнание бележи френската национална съпротива и победата на Жана Д'Арк при Орлеан (1429) срещу англичаните. Финалният етап , разбира се, е Френската революция, която довежда до тъждествеността на двете ключови за френската идентичност понятия: французин и гражданин. ( J. et C. Willard "Formation de la nation Francaise).

    Немският и италианският национален модел силно си приличат, поради сходството в историческите обстоятелства, които двете национални общности са били принудени да разрешат през ХIХ в. обединението на националната територия в една държавнополитическа единица, отстояването на независимостта, езиковата и културната унификация и постигането на общностно самосъзнание, което окончателно да спои и защити националното единство.

    Българският национален модел до известна степен прилича на процесите в Германия и Италия. Не е случаен фактът, че романтичните национални идеи на Джузепе Мацини (1805-1872) са били широко популярни сред дейците на балканското, в частност на българското, национално Възраждане.

    Терминологичното "двувластие" на категориите народност и нация е характерно също и за българската историография. В нашия случай, за разлика от френските национални теории, оправданията за съществуването на подобна двувалидност са още по-малки. Константите на българската национална идентичност, съчетани в една уникална национална единица на базата на традиционната историческа територия, държавнополитическата традиция официалната религия, общността на говоримия и литературен език, историческата памет и разбира се, на чисто българските културни достижения, вече са факт през периода IХ-Х век. Процесите по време на периода на Османско управление на българската нация са най-важното доказателство за завършеността и устойчивостта на националния феномен. Духовните елементи на нацията ( православието, езика, културата и историческата памет) са онези стожери, които изиграват ролята на национална трансмисия и възкресяват държавната традиция през ХIХ век. Не случайно в теоретичната литература устойчивостта и приемствеността в развитието се посочват като едни от най-важните маркери за съществуването на обособена нация. Българският пример очевидно е от този тип.

    Научният термин не е нито едно "удобно" словосъчетание, нито звучна и красива фраза, нито пък оправдание за професионална недобросъвестност и неграмотност. Той би следвало да бъде синтезиран израз на една премислена и аргументирана концепция за развитието на изследвания феномен. В този контекст терминът "Българска Нация" също очаква своята съвременна научна интерпретация…