Еврейският фундаментализъм. Произход и алтернативи
Доц. д-р Владимир Чуков
"Пътната карта", изработена от водещата четворка САЩ-Европейски съюз-Русия-ООН за намиране на поредната мирна формула в продължаващия повече от половин век Близкоизточен конфликт, изглежда положена на предсмъртен одър. От една страна палестинските атентатори-фундаменталисти от Хамас и Ислямски джихад торпилират възможния напредък, но от друга страна радикалното религиозно ядро в израелското общество е достатъчно неотстъпчиво, за да бъде намерен необходимия компромис. Принципно наблюдаваме сбъсък на два типа радикални религиозни течения, които по своята същност обаче черпят потенциал от една традиция, историческо минало и сходна етническа специфика. Всичко това обяснява тяхната сходна психологическа настройка, социална база и респективно, предсказуемо политическо бъдеще, независимо от коренните различия на формираните и функциониращи политико-партийни системи. До голяма степен, бихме могли да говорим за семитски фундаментализъм, доколкото с ясно съзнание можем да твърдим за съществуването на семитска правна логика.1 Известният френски ориентолог Робер Дюги отбелязва, че именно тя стои в основата на най-релевантната разлика между еврейската и ислямската юриспруденция от една страна и християнската от друга.2 Логично е, че този факт пряко рефлектира върху изградения и проявения по-късно фундаментализъм при наличието на подходящи "инкубиращи" социополитически условия. В тази връзка, колкото и правилно да изглежда твърдението, че успешно функциониращата юдео-християнска (политическа) култура е оформена по примера на суперсилата САЩ, то не по-малко вярно е твърдението за институционализирането на самитски тип фундаментализъм, в противовес на християнския.
Израелското общество е силно идеологизирано и политизирано. Доказателство в тази насока е постоянната висока избирателна активност (около 80%), която показват гражданите на Израел от самото създаване на държавата през 1948 година. Много често политическите разделения се аргументират с отношението към религията, което се проявява в тяхното ежедневно поведение и възприетата ценностна система. Според социологическо проучване на Института Гутман към Еврейския университет в Ерусалим, проведено от професор Б. Кимерлинг през 1998 г. 19% от евреите се молят ежедневно, докато точно толкова заявават, че по никакъв повод не биха влезли в синагога.3 Изводите на социологическия екип са, че израелците биха могли най-общо да бъдат разделени на три групи:
Ортодоксалните евреи също не са хомогенна група. Като цяло те се делят на две основни групи:
Разликите между двете крила се задълбочават с развитието на израелския електорален процес и най-вече, с разнообразието на подходите на политическия маркетинг. Национално-религиозните евреи допускат в редиците си жени, както и това те да поемат ръководни постове в тяхната Национално-религиозна партия (НРП). Харедимите забраняват на своите последователи дори да гледат телевизия. В същото време те допускат използването на телевизионни клипове с цел по-ефективна политическа агитация под претекст, че са насочени към другите групи евреи. В тях задължително всички участващи лица са от мъжки пол. По време на парламентарните избори през 1992 и 1996 година се стигна до скандал между двете групи религиозни евреи по причина, че харедимите излъчиха предизборни клипове на НРП, в които по предписание на рабиническите цензори заличиха ликовете на жените, участващи в тях. Съдът постанови правото на страната на НРП, но харедимите обвиниха членовете на нейното ръководство, че не са истински евреи, тъй като признават решенията на светските съдилища.
Един друг "екзотичен" пример, произтичащ от еврейските религиозни догми е талмудическото интерпретиране на факта, че мъжът няма право да слуша женски глас. Според рабиническите цензори думата "глас" означава песен, а не говор. Така мъжът слушайки песен, изпълнена от жена, извършва престъпление, квалифицирано като прелюбодеяние. По тази логика създаденото през 1990 година от национално-религиозни евреи радио на кибуца Аруц на Западния бряг "Канал 7" бе изправено пред сериозен казус за разрешаване. Проблемът бе преодолян чрез използването на електронна интерпретация на женския глас в песните, независимо дали той е в солова партия или в хор. Харедимите твърдо се противопоставят на подобно решение и забраняват на своите последователи слушането на "Канал 7", наред с останалите радиостанции.
Тази ортодоксална позиция беше наложена от харедимите и по отношение на задължителното изпълнение на израелския национален химн "Хатиква" в началото на всяка нова парламентарна сесия. След 1988 година, когато се повиши относителната тежест на харедимите в местния политически живот, смесеният хор беше подменен изцяло с мъжки състав. Дори през 1992 година, когато светската Партията на труда спечели изборите, традицията не беше нарушена.
Две съдбоносни събития в историята на нов Израел се считат за основните причини за разцвета на съвременния еврейски фундаментализъм. Шестдневната война от 1967, както и следващата, през 1973, катализират надигането и организирането на идеологическата опозиция на светския ционизъм, който доминира израелското общество от 1948 година. От изключително значение е първата война, тъй като тя даде възможност да се да осъществи обединението на Ерусалим, Хеброн и другите исконни еврейски земи под израелска юрисдикция, изтласквайки от тях арабската политическа власт. Това предизвика надигането на силно религиозно чувство, което политически (но едва по-късно организационно) се обособи в движението Гуш Eмоним (Блок на вярващите). Реално то се отцепи като фракция от НРП, чийто първи лидери са Ханан Порат, Зевулон Хамер, Йехуда бен Мейр и равина Хайм Друкман. Повечето изследователи определят пролетта на 1974 година като рожденна дата на фундаменталисткото движение. То води началото си от структурите на ултранационалисткото Движение за цялата земя на Израел, включващо в своите редици разнородна социална членска маса: равини, генерали, интелектуалци, лидери на кибуци и други личности, известни със заслугите си в борбата за създаване на държавата Израел.5 В чисто идеологически план формирането става възможно след смесването на идеите и практиките на три основни политически фактора:
С името на равин Аврам Кук се свързва идейното обработване на съзнанието на еврейската общност в Палестина в продължение на 30 години с доктрини от юдейския мистицизъм, произтичащи от Сабатическото движение. Борбата срещу "езичеството"6 във всичките му форми става основна негова задача. Той си поставя за цел да внуши "изключителността" на еврейския народ, която се реализира чрез "божията чувствителност" и "светлината, еманация от универсалното духовно психо"7, с което разполагат евреите. Те априори притежават "божествено осветление и никога не биха могли да изпаднат в блатото на езичеството".8 Ционизмът е значима идеология, чиято основна практическа задача е да върне евреите от дългото пречистващо духовно заточение и да им възвърне способността отново да притежават "божието призвание". Последното от своя страна ще инициира процеса на възвръщане на "блясъка на спасението".9 Връщането на евреите към естествените белези и ритъм на националния живот, каквито са езика, политическото съзнание и всекидневния труд е само етап към постигането на божието вдъхновение. След 2000 години изгнание А. Кук дори препоръчва на евреите и упражняването на физически труд, спорт и военна подготовка, въпреки че тези дейности противоречат на талмудическите препоръки.10 Заселването върху земята на Израел (Ерец Израел) се възприема като част от спасението на евреите.11 Значим мистичен елемент във вижданията на равина е твърдението, че само там те притежават божията светлина. Именно в тази теза се състои влиянието на Кук-баща върху Гуш Емоним, възприели идеята, че разширяването на селищата е задължително действие по посока на всеобщото спасение.
Друга важна идея на Кук-баща е необходимостта от появата на силни, харизматични мъже-лидери, които да поведат евреите. Те трябва да излъчват духовна енергия и респект така, че да убедят народа си в необходимостта от възстановяването на патриархалната чест на израелските водачи (задиким-праведни и харизматични мъже). Лидерите трябва да притежават духовна енергия, която да е подхранвана от остатъчно пророчество, водещо към оцеляването.12 В действителност елитът на Гуш Емоним се оформя именно от такъв тип мъже-мисионери - равини, корави заселници, даровити оратори и майстори на перото. Определена роля в това отношение изиграва Равиническият център (Мерказ Харав), създаден от А. Кук в Ерусалим. Той успява да оцелее след неговата смърт едва до 60-те години, обучавайки в края на своето съществуване около 30 студенти. Именно от тези среди излизат членовете на едно тайно братство, наричащо се Гахалет (ядро от апдети на тораническите науки), които се опитват да упражнят силно влияние върху НРП. Сред тях са Хайм Дрюкман, Моше Ливингер и Елазар Валдман, които гравитират около Кук-младши - равина Цви Йахуда Кук.
Големият принос на Кук-син е детерминирането на политическите и духовни етапи на спасението, превърнали се в догматичен фундамент на доктрината на еврейските фундаменталисти. Неговата теза се базира върху традиционното еврейско възприятие за разкаянието, което включва тезата за "завръщането". Въпреки, че Цви Кук обръща внимание на своите последователи, че следва да се очакват всякакви непредвидени спънки и трудности в процеса на "завръщането", то спасението теоретично следва да се разглежда в три етапа:
Спасението на Израел е божествен знак, тъй като създаването на държавата е дело на Общото събрание на ООН. Оттук Кук-син прави извода, че еврейското спасение ще доведе до спасението на цялото човечество.14
Както беше отбелязано, ревизионисткият ционизъм може да бъде разглеждан като етап от развитието на еврейския фундаментализъм. Парламентарната победа на Ликуд през 1977 година и поемането на министър-председателския пост от Менахем Бегин, влязъл в коалиция с религиозните партии, доминирани от Гуш Емоним, слага началото на активното заселване на окупираните територии. Ключовите министри и всички провителствени и неправителствени организации, свързани със заселническия процес, са поставени под контрола на Гуш Емоним. Такива са министрите на земеделието, вътрешните работи, междуправителствения комитет за заселване и департамента по заселването в Еврейската агенция (институция от Световната ционистка организация). Веднага след своя избор М. Бегин посещава Елон Морех, едно от селищата на Западния бряг, доминирано от Гуш Емоним. Държейки екземпляр на Талмуда, той заявява, че трябва да се създадат още много селища по подобие на Елон Морех.
През септември 1977 Ариел Шарон, министър на селското стопанство, обявява двадесет годишен план за установяването на 1 милион заселници на Западния бряг. От 1977 до 1984 година десният кабинет отделя над 1 млрд. долара за устройването на селищата на Западния бряг и ивицата Газа. Само през този период са създадени над 60 селища с над 38 000 заселници, в мнозинството си привърженици на Гуш Емоним. Те устройват селищата според своята традиция и социално-политически представи. Финансовите, административните и политическите улеснения предоставят възможността на тази социална група активно да влияе върху цялото израелско общество и да се превърне в сериозен политически фактор. Според израелския учен Шамир Гершон именно сегашният министър-председател Ариел Шарон се явява най-успешната пресечна точка между интересите на фундаменталисткото Гуш Емоним, търсещо хипотетично спасение на евреите и прагматичната партия Ликуд, поставила си за цел печеленето на избори и дългосрочно управление на държавата Израел.15
Най-общо казано до тук идеологът-равин А. Кук полага доктриналната основа на еврейския фундаментализъм и по-специално, рамката на сътрудничеството между фундаменталисти и светски настроените евреи. Неговият син, равинът Цви Кук създава фундаменталисткия елит, изграден от млади и харизматични личности, използвайки политическите последствия и религиозните резонанси от войните през 1967 и 1973 година. Ционистката десница, начело с Бегин предоставя на фундаменталистите политически и административен статут, огромни икономически ресурси и самочувствие за упражняване на сериозно влияние в живота на цялото израелско общество.16
Впечатляваща е тактиката на разширяване политическото влияние на ранния Гуш Емоним. Един от най-известните изследователи на фундаментализма Ян Ластик я нарича "създаване на факти на терена", реализирана от един от радикалните лидери на организацията - равинът Моше Ливингер.17 На практика, става дума за превземане на селища, които са създадени от нерелигиозни евреи, какъвто е случаят с вече цитираното селище Елон Морех на Голанските възвишения през август 1973. Друг подход е създаването на незаконни селища (без съгласието, дори при забрана на правителството), поради опасна близост с компактни арабски маси. Такъв е примерът с провокацията по време на пролетните чествания на Великден в Хеброн. Там през 1968 година еврейските фундаменталисти демонстрират своето присъствие в хотел в центъра на града, въпреки че това е нежелано от местните араби. За избягване на кръвопролитията правителството на Партията на труда е принудено да даде разрешение на Ливингер и групата фанатици да построят свое селище в предградията на Хеброн. Днес този кибуц е едно от най-големите селища на Западния бряг - Кирият Арба.18
Кемпдейвидските мирни споразумения от 1979 година и последвалото оттегляне на Израел от полуостров Синай очертават две нови тенденции в развитието на организираните еврейски фундаменталисти:
1. Изолация на Гуш Емоним от широките слоеве на израелското общество, приело радушно мира, гарантиран от Кемп Дейвид. Въпреки различните форми на организирана съпротива от страна на "Движение за спирането на оттеглянето от Синай" (включващо няколко хиляди заселници) и организацията "Завръщане в Синай", израелската армия изтласква фанатиците в селища в ивицата Газа. Организационната криза в Гуш Емоним е предизвикана под въздействието на две основни причини:
- Оттеглянето на Израел от Синай приключва шест седмици след смъртта на Кук-младши;
- Същото събитие става шест седмици преди началото на военната операция "Мир за Галилея", т.е. войната в Ливан, предизвикала поредните трусове в израелското общество.19
2. Наред с политическите прегрупирания и инфилтриране в различни политически партии - Ликуд, Техия, Мораша, НРП и др., с цел използване инструментариума на парламентаризма, се появява течение, осъществяващо директни терористични действия. То е свързано най-вече с името на родения в САЩ равин Мейр Кахана, създал в Бруклин Еврейската лига за отбрана. Попаднал под наблюдението на ФБР още през 1971 година, той е принуден да напусне САЩ и да се установи в Израел, където създава своето Движение Ках. През 1980 година той отново попада под полицейско наблюдение като основен обвиняем и заподозрян за серия от терористични актове на известната еврейска група ТСТ (Терор срещу терора), осъществила опит за разрушаване на ислямските светини в Ерусалим, както и кървави атентати срещу араби на Западния бряг, християнски мисионери и израелски пацифисти. През май 1980 година полицията открива експлозиви под джамията Ал Акса, която е свещена за всички мюсюлмани. Разкритата мрежа подсказва изключителната конспирация и проникване на най-радикалните фундаменталистки идеи в различни слоеве на израелския елит - политически активисти, преподаватели-богослови, офицери от армията и полицията, държавни чиновници, журналисти и др. През 1984 година Мейр Кахана успява да събере 29 хиляди гласа, предимно от слабо образовани сефарадски евреи от Кирият Арба и става депутат с открито расистка платформа.20
Доколкото дори късната Гуш Емоним не успява да се превърне в единна партийна структура, разводняващото се по-скоро от събитията движение, става отправна точка за развитието на идеологическите възгледи на неговите последователи, в сравнение с позициите на сходни политически формирования, които остават до голяма степен константна политическа величина. Такава е НРП, с която интерпретацията на "спасението" и "идването на месията" остават основни пунктове на противоречие. НРП налага мнението, че със създаването на държавата Израел практически е осъществено спасението, докато Гуш Емоним, верни на заветите на Кук-младши считат, че израелското общество е далеч от завършването на спасението. Практически двете доктрини се борят за едни и същи идеали, но подходите за тяхното реализиране са различни.
Гуш Емоним желае изграждането на една теоцентрична еврейска държава, в която да живеят единствено хора, изповядващи талмудическите закони. Изключват се дори и евреите, които не желаят да живеят по този начин. Последните се явяват част от огромната армия на враговете или "не-евреите". По тази причина се стига до появата на явление като М. Кахана, който открито призовава към насилие и расизъм, включително срещу израелски граждани. Тезата за "еврейската кръв", която превръща евреите в неповторими и богоизбрани хора има своята догматична интерпретация, но най-вече има политически резонанси, тъй като бързо мотивира вътрешните прегрупирания в израелския политически живот.
НРП отдалечава момента на завръщането на месията до неопределена дата. Нейните лидери твърдят, че най-добре е да се живее според законите на Талмуда. Обстоятелствата по създаването на държавата Израел обаче налагат привличането на евреи, които не споделят тези тип ценности. Твърдението, че е по-добре да има държава, която един ден (неопределено кога) ще се превърне в теократична, отколкото да се води борба срещу всички, които не изповядват традиционните ценности на юдеизма. В голяма степен платформата на НРП прилича на доктрината на Тома Аквински, който счита, че от всички правни системи най-добро е каноническото право, но животът налага съществуването и на друг тип юриспруденция, каквато е римската.21 Така НРП допуска плурализма, като неизбежно и моментно зло, докато Гуш Емоним го отрича и се бори срещу него.
Изглежда обаче, че общите тези са повече, особено в условията на неразрешаемия Близкоизточен конфликт и постоянното състояние на населението в региона. Многобройни са привържениците на тезата, че ако Израел направи каквито и да било отстъпки на арабите, то ще настъпи втори Холокост. Вярата в израелската армия е толкова силна, че тезата, издигната няколко месеца преди войната през 1973 година от Ариел Шарон: "Ако не са политиците, американците и ляво настроените евреи, армията ще превземе Багдад за една седмица" е споделена от множеството израелски граждани. Трудно е да се повярва, че тези шовинистични идеи се подхранват от подсъзнателното чувство за изключителност на евреите. Най-вероятно обаче става въпрос на своеобразно "психологическо подхлъзване" на прикрити силни вътрешни страхове към необосновано, неподплатено самочувствие. Подобен тип шизофренично поведение бива демонстрирано от антисемитите спрямо евреите, които са разглеждани едновременно както като изключително силни, но и като лесно победими. Така еврейските фундаменталисти в психологическо-поведенческа призма се отъждествяват с анти-семитите от времето на Втората световна война, особено по отношение на тяхното поведение спрямо арабите.
Всъщност най-парадоксалното е, че фундаменталистите разглеждат привържениците на левите партии като недостатъчно изградени евреи, тъй като последните предпочитат да живеят с араби, а не с изключителните евреи, за каквито те считат себе си. Ако се погледнат още по-детайлно причините за тези разлики, ще достигнем до извода, че става въпрос за произхода на държавата. Отново можем да обособим три етатистки подхода:
В твърде голяма степен успехът на фундаменталистите в Израел през 1988 г., както и през цялото следващо десетилетие се обяснява с навлизането на техните идеи в местните образователни програми. Всъщност, успехите през 90-те години са плод на промените в образователната система, започнали още в началото на 80-те. Първата стъпка в това отношение е облекчаване на военната служба за студентите и випускниците от факултетите по религиозни науки (йешива). Тя бива напълно опростена или заместена с краткотрайно военно обучение, преди зачисляването им към запаса. Така отдалите се на талмудически науки се превръщат в една привилегирована група, която не се подлага на смъртните опасности, както всички останали мъже в Израел, задължително прекарващи три години в казармата. Израелският журналист Ехуд Ашери в подробен анализ изчислява тяхния брой на около 5% от всички израелски наборници.22
Всъщност, това положение е постоянен обект на разногласия между харедимите и светски настроените евреи, представени главно от левите партии. Последните обвиняват фундаменталистите, които безсъмнено са част от основния източник на напрежение в Близкия Изток, че не носят пропорционалната тежест на общата национална отговорност. Харедимите създават проблеми, но когато трябва да се разрешават, практически те липсват. Тезата на последните, че всички победи и поражения на израелската армия се определят от Бог, който пази йешива студентите, остава несъстоятелна, според светски настроеното израелско мнозинство. Израелският изследовател Шломо Авинер посочва, че подобни привилегии на съответстващата социална група в християнска Европа са съществували в периода 11-13 век.23 Практически, в съвременен Израел реално съществуват своебразна социална стратификация и две ясно отличаващи се социални общности, които са съотносими към две различни епохи - Средните векове и съвременността. Постоянното напрежение, което съществува между двете групи се дължи на различията в цивилизационните параметри на двата периода на човешкото общество.
Харедимите често се опитват да обяснят трагични случаи чрез манипулативни тези, базиращи се върху недостатъчна вяра или религиозна непоследователност. Такъв е случаят с обяснението за Холокоста, чиято причина фундаменталистите виждат във възприемането на модернизма и отказа от истинската вяра от мнозинството евреи, както и занемаряването на талмудическите науки в Европа. Харедимите търсят дори обясненията за елементарни нещастни случаи в божието наказание за допуснати грехове. През 1985 година в пътна катастрофа край Петах Тиква загиват 35 деца. Лидерът на крайно религиозната партия Шас равинът Ицхак Перес, който е и министър на вътрешните работи обяснява трагедията с факта, че е допуснат грях, тъй като кината са останали да работят през задължителния съботен почивен ден. Въпреки критиките от светската преса за подобна позоция от страна на министъра, партията Шас пожънва голям успех на следващите избори в този избирателен район.
Особено опасни са атаките на фундаменталистите срещу присъствието на жените в политиката. В пресата, която се контролира от тях, те често са сравнявани с вещици или демони. Нещо повече, желанието да бъдат ограничени правата им достига до истинско унижаване на човешкото достойнство. Така например в учебник по религия за началните класове се акцентира върху поведенческото правило: "Мъжът не трябва да върви между две жени, две кучета или две прасета. Обратното също е задължително, една жена, куче или прасе не трябва да върви между двама мъже."24 Особено удивителна е приликата с правилата на ислямския фундаментализъм, който също има резерви към способността на жената да кара кола. Фундаменталистите в Израел се обявяват против жените, упражняващи професията на таксиметров шофьор, както и считат за грях жената да кара кола, ако член на семейство й от мъжки пол има документ за правоуправление. Кулминацията на унижението на женското достойнство е едно от определенията за жена в Талмудическата енциклопедия: "Жената е чанта с изпражнения."25
В битовата си шизофрения фундаменталистите достигат до отричането на кръвопреливане, кърмене и трансплантация на органи от не-евреи на евреи. Препоръчителна остава забраната за подобни медицински действия между светски и религиозни евреи. Единствено острата нужда, с цел спасяването на живота може да наложи подобна лекарска интервенция. В статия в един от фундаменталистките вестници "Еврейска седмица", препечатана в "Хаарец" равинът Ицхак Гинсбург, влиятелен член на движението Хабад пише: "Ако всяка една отделна клетка на еврейското тяло съдържа божественост, то цялото става част от Бог. Логично е тогава, всяка една ДНК частица също да е божествена. По тази причина, Бог е изобретил специален ДНК код за евреите."26 В типичния си расистки дух равинът Гинзбург продължава: " Ако евреинът има нужда от черен дроб, за да живее, той може да го вземе от не-евреина, тъй като еврейския живот е свещен и уникален, за разлика от нееврейския."27 Подобен тип разсъждения довеждат въпросният фундаменталист дори до твърдението, че убийството на не-евреин от евреин според религията не представлява престъпление. Нещо повече, убийството на невинни араби заради отмъщение може да се разглежда като доказателство за еврейски добродетели. По-голямата част от израелския политически елит не взима отношение към тези изказвания, а някои от тях дори открито ги подкрепят.
Изключително сложни и зигзагообразни са взаимоотношенията между фундаменталистите и лидерите на израелската левица. Сблъсъците между Моше Даян, ръководещ политиката на процеса на заселване между 1967 и 1974 г. и изпълняващия два пъти длъжността министър-председател Ицхак Рабин са много остри. Причина за това е, че те се противопоставят на построяването на селища в самата сърцевина на палестинските територии. С малки изключения, отнасящи се най-вече до региона на Хеброн, споменатите ръководители на Партията на труда, подкрепяни от САЩ, не признават законосъобразността на подобни селища. Още повече, че земите около арабските селища остават във владение на палестинците, според разпоредба на М. Даян. Мощните демонстрации, организирани от Гуш Емоним през1974 и 1975 година принуждават следващия министър на отбраната от Партията на труда, Шимон Перес през 1974 година да промени тази политика и да обяви новия подход спрямо селищата на Западния бряг и ивицата Газа, наречен "функционален компромис". Давайки пълна власт на местните палестински лидери над арабските села, той се опитва да даде на двете спорещи страни това, което те желаят. Израелският учен Ю. Грийнберг е на мнение, че именно тогава Перес получава симпатиите на фундаменталистите за сметка на Иц. Рабин, който се противопоставя на плановете на своя съпартиец. Той смята, че дори Перес е заговорничел с Гуш Емоним срещу Рабин, за да си подсигури подкрепата на екстремистите в рамките на вътрешнопартийната борба за лидерския пост на основната израелска лява партия.28
Кулминацията на фундаменталистката агресивност по отношение на политиката на селищата е убийството на министър-председателя Ицхак Рабин. Убиецът-фундаменталист Игал Елон и неговите последователи са убедени, че това политическо убийство е пожелано от Бог и представлява изпълнение на древните еврейски заповеди. В по-голямата част от селищата този насилствен акт е приет със симпатия, а самият извършител е обявен за герой. Поляризацията на израелското обществено мнение показва, че сегашното състояние на обществото до голяма степен напомня за момента, в който фундаменталистите са поставили на дневен ред своята организирана поява. Отново стигаме до личността на министър-председателя Ариел Шарон. Въпреки, че той официално е подписал текста на "Пътната карта", това не му попречи на 24.10.2003 да даде своето съгласие за изграждането на нови 323 жилищни единици в селищата Карни Шамрун и Гифаат Зииф, разположени на север от Ерусалим и Хеброн, след като вече цели 1627 подобни единици са създадени от началото на 2003 година с одобрението на министерството на строителството и инфраструктурата.29
Вътрешноеврейските сблъсъци на базата на одобрение или неодобрение на определени фундаменталистки прояви до голяма степен доближава теоретичния еврейски религиозен екстремизъм до своето ислямско копие. Месиянските аспекти и интерпретации са тези, които най-силно безпокоят обществото в Близкия Изток. Те активно се демонстрират в ежедневния живот на селищата на Западния бряг и ивицата Газа. Там насилието на религиозните екстремисти е насочено не само срещу арабите, но и срещу "еретиците" -евреите, които не споделеят принципите на еврейския фундаментализъм. Аналогията с нетърпимостта на ислямските фундаменталисти към баасистите и други организирани светски политически сили е пълна, имайки предвид тяхното сравнително по-умерено отношение към представителите на другите две монотеистични религии, най-вече към християните. Със сигурност, ако някога в Израел бъде установен фундаменталистки режим, то той би упражнявал много по-жестока политика към светските евреи, отколкото към самите палестинци.
Notes:
1. Savas Pasha, La theorie du droit musulman, Istanbule, 1897, p. 5. Back
3. Kimmerling, B., Religion, Nationalism and Democracy in Israel, in Z’Manim, Autumn 1994, pp. 50-51. Back
5. Rubinstein, A., The Zionist Dream Revisited: From Herzl to Gush Eminim and Back, New York, Sehoeker Books, 1985, pp. 85-100. Back
6. Kook, A., The Road to Renewal, Hanir, 1973, Vol. 13, n. 3, p. 144. Back
8. Kook, A., Souls of Chaos, 1914, reprinted in Ben Zion Bokser, ed. Abraham Isaak Kook: The Lights of Penitence, Lights of Holiness,the Moral Principles Essays, Letters and Poems, New York: Paulist Press, 1978, pp. 257-258. Back
10. Kook, A., The Road of Renewal… p. 152. Back
11. Kook, A., Orot quoted in Arthur Hertzberg, The Zionist Idea, New York, Harper and Row, 1959, pp. 419-420. Back
12. Писмо на А. Кук до равин Дюбер Милщейн, 1908, препечатано в Bokser, pp. 344-345. Back
13. Kook, T., Zionism and Biblical Prophecy, in Yosef Tirosh, ed. Religious Zionism: An Anthology, Jerusalem, World Zionist Organization, 1975, p. 176. Back
14. Klausner, J., The Messianic Idea in Israel: From ItsBeginning to the Completion of Mishnah, New York, Macmillan, 1955, pp. 259-261. Back
15. Gershon, S., Changing Nationalism and Israel’s Open Frontier on the West Bank, Theory and Society, Vol. 13, № 6, November 1988, pp. 823-825. Back
16. За концепцията за “обновяващото се движение” виж Aronoff, M., Gush Emonim: The Institualization of a Charismatic, Messianic,Religious-Political Revitalization Movement in Israel, в Religion and Politics, Political Anthropology, Vol. 3, New Brunswick, New Jersey, Transaction Press, 1984. Back
17. Lastick, I., Jewish Fundametalism, New York, Praeger, 1989, p. 59. Back
18. Виж Gershon, S.,… 1984, pp. 818-819. Back
19. Raanan, T., Gush Emonim, Tel Aviv, Sirfat Poalim, 1986, p. 47. Back
20. Peled, Y. and S. Gershon, Thorns in Your Eyes: The Socio-Economic Basis of the Kach Vote, Tel Aviv, International Center for Peace in the Middle East, 1986, p. 15. Back
21. C. Debbashch et J.-M. Pontier, Introduction a la politique, 3eme edition, Paris, Precis Dalloz, 1991, p. 8. Back
22. Хаарец, 22.08.1996 цит. по Ал Кхалидж, 10.10.2003. Back
23. Aviner, S., Messianic Realism, in Avner Tomaschoff ed. Whose Homeland, Jerusalem, World Zionist Organization, 1998, p. 117. Back
24. Цит. по Tzuriel, M., In Defense of Redemption Initiatives, Jerusalem: jerusalem Institute for Istael Studies, 1999, p. 23. Back
25. Цит. по Yayal, Y., Religious-Zionist Messianism: Prospects and Perils, in Tomaschoff, Whose Homeland, p. 53. Back
28. Greenberg, U., The Jewish Resolution: Jewish Statehood, New York, Shengold Publishers, 1991, pp. 152-153. Back
29. Сафир, Бейрут, 24.10.2003. Back