Християнски фундаментализъм
Доц. д-р Владимир Чуков
Създаването на теоретичния фундаментализъм е дело на християнската иновационна мисъл. Както вече беше споменато, именно кризата в християнската църква в края на 19-ти век в САЩ тласна силно напред развитието на религиозния фундаментализъм като цяло. В най-общи щрихи обаче разбирането за християнския фундаментализъм остава изключително противоречиво. Това се дължи на множеството секти и деноминации, съществуващи в рамките на голямото християнско семейство и респективно, на множеството гледни точки по отношение на въпроса какво представлява фундаментализмът. Принципно фундаментализмът намира почва сред определен тип деноминации, които му дават идеен “уют” и успяват да създадат благоприятна социална и политическа среда.1 Такива са протестантските деноминации в тяхната изключителна вариативност. Произходът и начинът им на формиране подсказва радикалния заряд, с който се отличават. В още по-конкретен план, обществото, чиято държава приютява най-много последователи на тези религиозни тенденции, се явява също и извор на християнския фундаментализъм. В никакъв случай обаче не трябва да смесваме понятието за държавна политика и отделни обществени групи, чието поведение е облагодетелствено от високата степен на лична свобода (в това число и свобода на вероизповедение), която бива конституционно гарантирана в страната още от 19-ти век.
Американските изследователи Роберт Уудбери и Кристиан Смит считат, че християнският фундаментализъм е “относително нов клон на протестанството, появил се в Америка, но разпространил се в целия свят с много последователи.”2Практически неговото развитие на световната идейна сцена би могла да се раздели на три основни етапа:
Френският изследовател Пол Басе изразява мнение, че развитието във времето на християнският фундаментализъм може да бъде разглеждано по-подробно. В същото време той прави уговорката, че библейската непогрешимост и представата за миленианизма са двата основни източници на този тип фундаментализъм.3
1. Първият етап обхваща двадесетте години на 20-ти век, през който се полагат основите на дългата идейта борба срещу враговете на ортодоксалното протестанство. Сред тях попадат апологетите на романизма, социализма, модерната философия, атеизма, мормонизма, дарвинизма, както и на либералната теология, която почива върху натуралистичната интерпретация на различните доктрини за вярата. Най-активни в това отношение са северноамериканците, които реално създават теоретичния християнски фундаментализъм. Счита се, че именно тогава Къртис Лий е употребил за пръв път думата “фундаментализъм” в съвременното му значение. Основните символи на фундаментализма по това време стават американските южни баптисти и многобройните “независими” църкви в средния Запад.
2. Втората фаза на развитие обхваща периода от края на 20-те до началото на 40-те години на 20-ти век. Тя доказва, че фундаменталистите не успяват да победят еволюционисткото течение в лоното на протестанизма, тъй като не успяват да вземат надмощие, в която и да е протестанска деноминация. Нещо повече, те самите започват да воюват по между си. Депресията от 30-те години ерозира социалната база на фундаменталистите и реално това качество бива прилагано единствено върху една тясна радикална група. Фундаментализмът бива представен от една изключителна църковна институционална множественост: Общата асоциация на редовните баптистките църкви (1932), Американската презвитерианска църква (1936), Библейската презвитерианска църква (1938), Консервативната баптистка асоциация на Америка (1947), Независимите основни църкви на Америка (1930) и други. Заедно с това, организираните фундаменталисти проникват в множество министерства, държавни агенции, семинарии, библейски школи, редакции на вестници и др.
3. Третият етап обхваща период от началото на 40-те до 70-те години на 20-ти век. Наблюдава се видимо разцепление в редиците на фундаменталистите, основен белез на разграничение е начина на интерпретация на думата “фундаментализъм”. Първата група охотно продължава да се нарича “фундаменталисти”, отъждествявайки се в истинската християнска общност. Втората група, изглеждаща по-многобройна, започва да възприема думата като синоним на нетолерантност, антиинтелектуализъм, социална индиферентност, дори сепаратизъм. Тя бавно се завръща към редиците на традиционните протестански деноминации – презвитерианци, баптисти, методисти, епискописти и др. Тези бивши фундаменталисти започват да се наричат евангелисти и да претендират, че те представляват истинското християнство. По-късно, в края на 40-те години се налага и още едно наименование – неоевангелисти. Вследствие на тази борба множество църковни организации се разцепват и така се генерира нова институционална множественост. Първатата тентенция е изразена от Американският съвет на християнските църкви (1941), а втората - от Националната асоциация на евангелистите (1942). Множество авторитетни организации се раждат в този сблъсък като организационно не принадлежат на нито идна тенденция. Такива са университетът Боб Джоунс, Даласката теологична семинария, Библейския институт и др. В края на 60-те години двете тенденции (фундаменталистката и евангелистката) отново се доближават по отношение на изповядвани ценности – борба срещу алкохолизма, хазарта, порнографията и др. Същото може да се твърди и по отношение на средствата – използването на радиото, телевизията, печата, както и дълбокото навлизане в началните и средни училища
4. Четвъртата фаза съвпада с периода, започващ от 70-те години на миналия век до наши дни. Фундаменталистите считат, че президентската кампания на Р. Рейгън слага началото на нов фундаменталистки старт. Този президент олицетворява борбата срещу светския хуманизъм, който е причината за моралната, социална и икономическа криза в страната. Той прегръща истинските християнски ценности, съвпадащи с фундаменталистко-евангелистките, за да се бори успешно срещу бичовете на обществото, а именно – еволюционизма, теологичния и политически либерализъм, душевната аморалност, сексуалната перверзност, социализма, комунизма и т.н. Тезата е, че нехристиянските стойности са ерозирали генезиса на американското общество. В организационно отношение най-близко до първофундаменталистките идеи и средства днес се намира Южната баптистка църква, но на практика те са навлязли във всички християнски деноминации.
Като цяло, фундаменталистките конгрегации печелят терен за сметка на католицизма, който изглежда бавно адаптируем по отношение на динамиката на днешния ден.4 Счита се, че ако през 18-ти век просветителите и фундаменталистите-евангелисти взаимно са се неутрализирали, то в началото на 20-ти век в САЩ предразположените към фундаменталистко мислене християни съставляват около 20%, а реално способни на войнстващи действия (нападения над клиники за аборти, расистки и антисемитски атентати, както и формирането на нелегални въоръжени групи) са около 5%.5 Своите и националните неуспехи те обикновено обясняват с теориите за световните конспирации на евреите, масоните или сатаната. Особено значим е този процес по отношение на латиномалцинството на САЩ, цялото с очевиден католически произход. Според статистиката всеки шести член на това малцинство, живеещо компактно в югозападната част на страната, днес принадлежи към конгрегация или секта, която се разглежда като фундаменталистка. В същото време, преобладава мнението, че преди около 20 години в САЩ не е имало християнски фундаменталисти с латиноамерикански произход. Интересен е социалният профил на американската фундаменталистка общност. Направената представителна анкета сред последователи на “Сведетели на Йехова”, петдесятниците, адвентистите, мормоните и др. подсказва, че фундаментализмът се поддържа от женените мъже, на средна възраст, със средни доходи, които са с относително висок образователен ценз и принципно принадлежат към бялата раса. Обикновено на професионалното поприще те се изявяват като експерти с нови професии.6
В Швейцария не са правени толкова задълбочени изследвания на фундаменталистко настроените християнски кръгове. Едновременно с това местната академична общност се опитва да даде по-подробен профил на този тип християнски деноминации, тъй като християнската доктринална множественост определено влияе върху общественото мнение. Така например Оливие Фабр, богослов от университета в Нюшател е на мнение, че в неговата страна евангалско-фундаменталистките общности или църкви са около 1400.7 Всяка една от тях наброява около 100-150 души, а около 20-30% от проповедниците-протестанти могат да бъдат разглеждани като фундаменталисти-евангализатори. За разлика от Америка в тази централноевропейска страна фундаментализмът е по-скоро религиозен, отколкото политически. Разглежданата група симпатизира както на десните политически организации, като например Радикалната партия и Съюза на демократичните сили, така и на Социалистическата партия.
Патрик Стейф, доцент по богословие от Лозанския университет счита, че в Швейцария най-близко до понятието фундаменталисти са петдесятниците.8 Те се изявяват като най-ревностните антилиберали още от времето на Първата Световна война, намирайки регионална база най-вече в романска част на страната.
Според вече цитирания американски социолог Джефри Хайден от университета във Вирджиния християнското население на САЩ остава“най-мощния генератор на християнски фундаментализъм”. През 1992 то наброява около 203 700. От тях 55 милиона са католици, 52 500 000 – източноправославни, 89 625 000 – протестанти и 53 8250 000 – евангелисти. Oт посочените цифри общо всички протестанти са около 144 милиона. Именно тази многобройна група, поставена в условията на екстремална свобода се явява първогенераторът на християнския фундаментализъм.9 Определено можем да допълним американския социолог, че днес наред с някои скандинавски страни, именно САЩ са родината на този религиозна доктрина. Джоел Мартин дори лансира тезата, че САЩ са държава изцяло създадена върху принципите на юдео-християнския фундаментализъм, който постига етатистка симбиоза, в лицето на днешната единствена суперсила. Последният логично достига до изводa, че с юридически гарантираното положение на абсолютната свобода някак си се злоупотребява и се достига до социално-политическите измерения на определена физическа принуда и насилие или поне междугрупова нетолерантност.10 Първоначално изразената религиозно аргументираната нетърпимост получава чисто идеологическо-еклектични проявления. Нерядко те се концентрират върху очертаването на различията между протестанто-фундаментализма и католицизма или между отделните течения, които биха могли да бъдат разграничени в рамките на голямото християнско фундаменталистко семейство. Постепенно тези разминавания се материализират в политическата сфера.
Не съществува единно мнение относно естеството на първите фундаменталистки християнски деноминации. В края на 19-ти век за такива се считат американските баптисти, лутерианци и презвитерианци. Южната баптиска конвенция в Тексас дори официално се нарича фундаменталистка. Два основни принципа характеризират техните догматични позиции:
A. Признават непогрешимостта на Библията;
Б. Налагат в църковната мисъл теорията за миленианизма. Тя преставлява частично възприемане на някои от познатите идеи на Еразъм Ротердамски (1466-1536) за съществуването на общност на вярващите християни. Тя се явява единственото легитимно държавно формирование – Corpus Christianum.11 По-късно тя получава своята правна интерпретация чрез разбирането на кардинал Анибалдо ди Флеши (папа Инокентий ІV) за Corpus Mysticum Christi. Освен, че е обект на божиите закони, тя получава и определена правосъздаваща роля. Всичко извън нея се оказва правен абсурд, тъй като държава, подчинена на божиите закони обезсилва всяко светско начало в нея и респективно деюридизира действия, несанкционирани от църковния институт и неговите представители. На практика всичко може да се обобщи в рамките на желанието за създаване на държавата-църква.
Един от историците на американския фундаментализъм Джорж Долар лансира идеята, че съвременните християнски фундаменталисти постепенно съсредоточават своите принципи в следните четири постановки:
Друг американски изследовател на християнския фундаментализъм, Хари Макмилан лансира сходно с горепосочените становища мнение. Той счита, че рожденна дата на политико-религиозната симбиоза на фундаментализма е през първите две десетилетия на 20-ти век.13 Специфични характерологични белези носи поведението на представителите на американската епископална, методистка, пресвитерианска и лутерианска църква. Като цяло всички те се обединяват в т.нар. консервативна реакция срещу доминиращата католическа църква. Тяхната поява се отнася към 18-ти век и е свързан с Англиканската църква. Акцентът е поставен върху съперничеството между двете основни цивилизационни системи в рамките на западния свят – латино-католицизма (представен от Франция, Испания, Италия и др.) и англо-саксонското протестанство (представен от САЩ и Англия). Последното желае да изтръгне лидерството на световното християнство от традиционния лидер – Ватикана. Така Макмилан обръща внимание върху цивилизационните, а не върху догматичните аспекти на съперничеството между споменатите два цивилизационни блока.
Макмилан обобщава следните шест основни принципи на християнския фундаментализъм:
В дванадесеттомното изследване “Фундаменталите”, издадено от двамата братя Милтън и Лиман Стюард се изразява сходно мнение с гореспоменато като се игнорира единствено последния принцип.15 По дух и тълкуване на принципите на християнския фундаментализъм то се доближава до вижданията на Долар, поставяйки акцент върху първия. Според Бенджамин Варфилд (автор на статия във вече цитирания труд) вярата в непогрешимостта на Светото писание е най-важния и водещ принцип. Той се оказва общия за всички християнски фундаменталисти знаменател.16 В това отношение виждаме общата база на фундаментализма като явление, без значение от коя религия произтича той.
Развитието на идейния фундаментализъм през втората половина на 20-ти век се свързва най-вече с възгледите на презвитерианците и калвинистите, които съвместно се наричат евангелисти или християнски консерватори.17 Те съзнателно избягват наименованието фундаменталисти, поставяйки акцент върху друг аспект на характерологичния за християните миленианизъм. На практика именно евангелистите се опитват да аргументират безсмъртието на християнската държава, доказвайки нейната безалтернативност в световен мащаб. През периода 1930-1960 се формират трите нюанса на миленианизма, които реално отразяват варирането на християнската методология по пътя на налагането на непогрешимото християнство:
1. Предмиленианизмът е виждане за света, което се характеризира с възприемането на иманентността за подобряването на обществените отношения. Светът е като цяло прогресивно, а не регресивно мислещ. Добрите хора са повече от злонамерените, конструктивните повече от деструктивните. Именно доброто начало, заложено в човешката душа ще предизвика второто идване на Христос на земята. Той ще дойде да бере плодовете на своя труд. В същото време християните – фундаменталисти ще трябва да спасят, колкото се може повече души на злонамерените хора, преди самото идване на Спасителя. В противен случай, ще стане много късно и всички усилия ще отидат на празно.
2. Миленианизмът е теорията, която аргументира създаването на държавата, чийто водач ще бъде Исус Христос. Тя ще продължи 1 000 години (оттам идва и английската думата милениум – хиляда години), което ще представлява изпълнение на християнското пророчество. На практика тази доктрина представлява реалното концептуално “възкръстване” на средновековната догматично-схоластична мисъл, но облечена в “леките” и “прозрачни” дрехи на модернизма. Миленианизмът е най-етатистката част от фундаменталисткото християнско начало. Той има най-пряко отношение към държавата, държавнообразователния процес и държавните институции.
3. Постмиленианизмът е израз на християнския оптимизъм и вяра в победата на христовите принципи в световен мащаб. Това безсъмнено ще стане по пътя на осъвършенстването на човека поотделно и обществото като цяло. Именно след хилядагодишното управление на Христос ще се създаде съвършенната човешка раса. Тя ще се самоуправлява, но вече без самия него и няма да има нужда от неговото повторно завръщане на земята. Характерно за постмиленизмът е, че той разглежда американския държавнически опит и модел много близо до това, което Христос трябва да създаде на земята. Американската държава се разглежда като примера, по който следва създадат своите държави останалите народи. Ако миленианизмът е общотеоретичната рамка на една етатистка доктрина, то постмиленианизмът е нейния американски пример или конкретния модел, към който всички християнски последователи трябва да се стремят. Принципът на взаимоотношение между миленианизма и постмиленианизма е зависимостта между общото и частното, които са неразривно свързани по между си и които взаимно се допълват.
Постмиленистичните принципи са характерни не само за горепосочените протестантски деноминации. Това се дължи на факта, че те се свързват и с друг много важен в история на религията и политиката етап от тяхното развитие, а именно – възраждането (ревавализмът). Джефри Хайден счита, че освен протестантите, широко отворени за него са католицизмът и мормонската вяра. Последните се явяват както рецептори, така и генератори на жизнени импулси за своеобразното християнско възраждане.18
В своите разработки Хари Макмилан предлага друга класификация на християнските фундаменталисти. Неговите критерии са не толкова теоретични, колкото поведенческо-прагматични. В тях ясно прозират и социално-групови предпоставки на трите предлагани категории християнски фундаменталисти:
1. Най-авторитетните и популярни са т.нар. южни баптисти. Към тях се числят Холандската реформирана църква, Последователите на Христа и някои други по-малобройни евангелистки движения. Обикновено техните лидери се титулуват с д-р, тъй като почти не съществува такъв, който да не е защитил дисертация по теология. Южните баптисти разглеждат Библията за божие слово, но не стигат до крайност, както това се случва със следващата група християнски фундаменталисти. Чудесата, които са характерни за ранните етапи на монотеистичните религии според тях остават във времената на Христос. Баптистите метризират опростен език, излагат тезите си във възможно най-елементарния вид с цел техните идеи да навлязат сред нискостатусните обществени слоеве. Нещо повече, техните емисари преминават курсове по реторика.
2. Петдесятниците са втория тип поведенчески фундаменталисти. Те абсолютизират Библията, което прави тяхните обяснения твърде сложни и респективно относително слабо разбираеми за по-широки слоеве.
3. Свидетелите на Йехова са най-радикалните и корпоративна група фундаменталисти. Те може би са най-изолираните дотолкова, доколкото проповядват правила, които са в силен разрез с ежедневния живот.19
Сред плеядата видни изследователи на християнския фундаментализъм следва да отбележим и Дейвид Бийл от университета Боб Джоунс в Южна Каролина. Според него “фундаменталистът е човек, който просто приема, че Библията е единствената авторитарна дума на Бог и тя не съдържа грешки”.20 Така всички, онези които се отклоняват от първоизточниците на християнството, включително изпълзвайки модерните комуникации и технически средства, както и започват да се занимават с политическа дейност не могат да бъдат разглеждани като фундаменталисти. В тази светлина, той прави допълнение към наложилото се механично мнение, че евангелистите са съвременните християнски фундаменталисти. Модернизиралите се евангелисти, той нарича екуменически евангелисти, а не истински евангелисти. Така, “телеевангелизацията” като идейно-пропаганден процес на практика не е тъждествен с разпространението на християнския фундаментализъм, тъй като от чисто формална гледна точка той се е отдалечил от основите на християнското първоучение.
Интересен e и другият термин, който Бийл дава на телеевенгелистите, а именно – християнски ционисти.21Всъщност до голяма степен това се дължи на факта, че те поддържат мнението за необходимостта от съществуването на юдейска държава в Палестина, нетрадиционна за първите християнски идеолози.
В края на 90-те години се появяват нови претенденти за носители на християнския фундаменталистки морал. Базираните в Австралия и Канада Християнските божии църкви се анонсират като истинските представители на тази религиозна етика, отхвърляйки основни понятия или техни тълкувания на “предшестващите” фундаменталисти. Те говорят за появата на “модерни християнски фундаменталисти”, чиито виждания за света и християнската догматика се базират върху преформулирането на базисни термини, върху които се опира традиционния християнски фундаментализъм.22 Основната идея е, че стремежите на Реформацията за обновяване на христовата вяра са се провалили, отхвърляйки авторитета на Римо-католическата или Източноправославната църква. Те изграждат доктрина, която според тях произтича само от Светото писание и решенията на Съборите от 4-ти век, без да познават или съзнателно игнорират историята на вярата от времето на Христос и апостолите. Пет основни понятия са подложени на ревизия от т.нар. модерни фундаменталисти:
Фундаменталистите, които пледират за връщането към “първоизточниците” на религията всъщност могат да бъдат степенувани по силата и дълбочината на тяхния стремеж за ревизия на официалната църковна доктрина. По този начин, ние виждаме, че горепосочените модерни фундаменталисти се явяват представители на поредна вълна от религиозни ревизионисти. Те игнорират такива базисни догми на църквата (Великден, Светата троица и др.), че е логичен въпросът дали те самите са християни или практически сме свидетели на силно приближаване към пред-християнския (стоическо, римо-гръцко правно-философско наследство) генезис на тази велика монотейстична религия.
Много по-скромно е изследван фундаменталисткият уклон на източноправославното християнство. Практически неговото предполагаемо съществуване по-скоро е обект на тревога от свещенници-реформатори, отколкото обект на задълбочен анализ на учени и експерти. Дотолкова, доколкото източноправославно православната деноминация е предимно изповядвана в бивши социалистически държави, съответните църкви носят белезите на болестите, които прекарват тези общества в преход. Трусовете на реформиращите се държави се пренасят върху църквите, чиито клир понякога приема поведение, което би могло хипотетично да се определи като фундаменталистко. В случая обаче по-скоро то следва да се характеризира като консервативно или дори традиционалистко, а не толкова като фундаменталистко. Сътресенията, които преживяха Българската и Украйнската православна църква могат тясно да се свържат с вътрешнополитически фактори, а не религиозно-догматични, необходими за доказване на фундаменталистки прояви. Както заявява руският свещеник Инокентий:“Източноправославният фундаментализъм представлява заплаха единствено за Църквата и нейния вътрешен живот”.23 По своята същност той няма нищо общо с оригиналния протестантски фундаментализъм, тъй като неговият генезис почива преди всичко върху отхвърлянето на всичко западно. Неговата антивестернизация го доближава до ислямския, но в същото време два основни фактора го отличават и от него:
* Липса на огромната динамика и революционния заряд на гражданското общество, което е създало протестанската деноминация;
* Липса на харизматични личности като например аятолах Р. Хомейни, които да канализират евентуалната религиозна енергия с цел да я превърнат в политическа. Така източноправославната църква остава неразбрана от младежта и нейния авангард-студентите, чиито апломп е абсорбиран от други институции.
Игумен Инокентий твърди, че в Русия са твърде малобройни тези, които твърдят, че едва ли не Западът е виновен за неуспехите на руснаците.24 Интересното е, че Църквата се свързва с монархическия институт, който според тези поддаващите се на фундаментализъм слоеве, олицетворява величието на руската нация и държава. Така потенциалният руски източноправославен фундаментализъм е по-скоро косвен (чрез друга институция), почиващ върху спомените за славното минало и традициите. Двойнственият източник на тези чувства предопределя техния крах или по-скоро умереното им присъствие в обществото.
Джон Еспозито, известен ислямовед и директор на Центъра за ислямско-християнско разбиране в университета Джорджтаун се опитва да направи поведенческо разграничаване между християнските и ислямските фундаменталисти. Макар фундаменталистките представители и на трите монотеистични религии да са с претенции за изключителност, неповтораемост и в същото време нетолерантност по отношение на другите мнения, то християните не се самоопределят като такива. Те дори се преекспонират като пренадлежащи към най-толерантните и либерални деноминации на вярата. Думата “фундаментализъм” просто е изчезнала от техния речник. Мюсюлманите - обратно, подчертават привързаността си към фундаментите “ал усул” на религията и по този начин те не игнорират факта, че са фундаменталисти.25 Така самият термин в двете най-големи монотеистични религии придобива различно звучение, обществена апробация, а оттам и разпространение сред самата религиозна общност.
Notes:
1. Wacker, G., The Rise of Fundamentalism, http://www.ncsu.edu:8080/tserve/twenty/tkeyinfo/fundam.html Back
2. Woodberry, R. and Christian Smith, Fundamentalism et. al: Conservative Protestants in America Annual Review of Sociology, pp. 24-56. Back
3. Basset, P., Fondamentalism, http://mb-soft.com/believe/belieffr.html Back
4. Thomas O’Meara, O.P., Fundamentalism: A Catholic Perspective, New York Paulist Press, 1990, p. 36. Back
5. Beale, D., In Pursuit of Purity: American Fundamentalisn Since 1850, Greensville, SC, Unusual Publication, 1986, pp. 25-29. Back
6. Mattews, T., History of Fundamentalism in the United States, http://www.wfu.edu:/~matthetl/perspectives/twentyone.html Back
7. Evangelism et eglise evangelique en Suisse, Radioscope, 22.02.2003, http://www.religioscope.com Back
9. Hadden, J., Religious Fundamentalism in Borgotta, F., and Maria Borgotta eds. Encyclopedia of Sociology, N.Y., Macmillan Publ. House, 1992, Vol. 3 pp. 1637-1642. Back
10. Martin, J., A Response to Sam Hill’s Fundamental Argument regarding Fundamentalism, Franklin and Marshall College Press, 1999, p.3-4. Back
11. Чуков, Вл., История на политическите идеи, НАМО,София, 1995, с.114. Back
12. Dollar, G., The History of American Fundamentalism, Conneticut. Greenwood Press, 1990, pp. 57-67. Back
13. Mcmillan, H., Understanding the Christian Fundamentalism, Urantia Book, 1998, pp. 112-113. Back
15. The Fundamentals, ed. by M. and L. Stewart. Preager, 1999, pp. 3-4. Back
16. Warfield, B., The Real Truth About Christian Fundamentalism, in The Fundamentals, ed. by M. and L. Stewart, Praeger, 1999, Vol. 5, pp. 389-412. Back
17. Marsden, G., Understanding Fundamentalism and Evangelism, Michigan William B. Eerdmens Publ. Co 1991, pp. 84 -101. Back
19. Mcmillan, H.,… pp. 231-215. Back
20. Beale, D.,… pp. 58-62. Back
22. Noll, M., A History of Christianity in the United States and Canada, Grand Rapids Eerdmans, 1992, pp. 37-41. Back
25. Esposito, J., The Islamic Threat: Myth or Reality, Oxford Univ. Press, 1996, pp. 74-75. Back